Кучето и книгата

Когато ядреното лъчение намаля, всички се втурнахме към книжарниците. Това не е някакво знаково действие – просто вече бяхме започнали да си говорим сами. Без холотелевизия, без ултрарадио, без кибермрежата. Сами. Все едно сме в ХХ век. Програмите на тоалетните отказаха. Робокотките замръзнаха в тъпи пози. Електричеството в целия отсек залипсва и то. Имахме вода в къщата както и няколко свещи, които бяхме запазили като сувенир. Успяхме да ги запалим с газовата горелка, която открай време събираше прах в мазето.

- Студено ли ти е? – питам я и понечвам да я наметна с някакво неополиестерно парче плат. Тя клати глава в отказ, без да ме погледне. В къщата сме с нея и двете ни деца. Малката спи в ултрасън и много се надявам инжекцията да е достатъчна и да се събуди чак след финала на това фиаско. Той пък се е сгушил в краката на майка си, тя седи по турски на пода, аз обикалям наоколо, а ръцете ми са студени от ужас. Лицето й е като маска.

- Отивам.

Тя кимва, този път позитивно. В трепкащата светлина на свещите намирам на късмет механичния ключ за входната врата, нещо, което не съм използвал от години. Затварям след себе си. Слизам по стълбите, няма друг начин. Вече на улицата установявам, че въздухът леко жужи от статичното електричество. Кожата ми пари от изпаренията. Оглеждам се. Улиците са празни, но на онзи ъхъл има опашка. Книжарница? Книжарница. Затичвам се леко натам. Наредените в двойна нестройна колона хора си крещят. Опитвам се да разбера какво точно, но хаосът превзема и мен – започват да ме блъскат с лакти. При всеки по-сериозен удар кожата ми започва да цвърчи. Опипвам в истерия лицето си – май няма мехури, май си е моето лице. Оглеждам блъскащите се в мен тела, които мучат и вият нечовешки. И точно тогава вратите на книжарницата се отварят. Околните ме понасят между себе си и влизам за секунди, заемайки около половината на нормалното си пространство. Оглеждам се и напосоки взимам някаква книга с червени корици. Няма заглавие или име на автора, написано е само Gabriel. Архангелите може би ни пазят?

- Ще я взимаш ли?

Непознат, висок, със скърцащ глас.

- Да.

И се насочвам към касата. Пред мен има само двама, но след секунди идва и моят ред.

- В кеш, моля, устройството ни не работи.

Повдигам вежди, но ровя в единствения си джоб, Докато ръката ми е вътре, паренето става нетърпимо. Вадя топка смачкани банкноти вероятно с изтекъл номинал. Поглеждам към касиерката под вдигнатите си вежди. Тя махва с ръка – “давай, давай, каквото имаш, само по-бързо!”. Взимам книгата под мишница и успявам да се размина с цяла орда крещящи книгомани. Успявам да изляза навън. Все още въздухът пука наоколо. Поглеждам нагоре и небето е празно от превозни средства. Почти като по времето на дядо ми, само дето няма и птици. Нищо няма. Даже не мога да определя и цвета на това над нас. Забързвам крачка. Книгата потрепва. Това лъчение трябва да спре скоро.

Опакото на дланите ми е като опряно на инфранагревател, боли и кожата е зачервена до степен, в която не може да се познае, че това отдолу съм аз. Някак успявам да извадя ключа и да отворя вратата. Стискам зъби и внимавам в стъпките си, защото е тъмно. Засега устоявам на желанието да намеря малко студена вода и да потопя ръцете си в нея, докато не престана да чувствам каквото и да било. Знам, че не трябва. Мисля за нея. Отварям вратата на стаята ни. Лежи на пода, а той си играе с косата й. Малката спи в съседната стая, не знам как, но все още спи. А той ме гледа с големите си очи, които са копие на нейните. Усмихвам му се. Той отвръща. Толкова съм погълнат от момента, че не усещам как книгата се изплъзва между лакътя и гръдния ми кош. Полита надолу, а аз, аз посягам бързо, той посяга към нея, тя се буди и ни поглежда, а книгата пада, пада и се отваря на непроизволна страница на земята. Крещя. И в тази секунда виждам, че детето ми вече е куче. Излайвам срещу него.

В съда

- Кажи, Маркъс, беше ли гола жената, когато ти влезе в спалнята?

- Да, сър. Много гола, сър.

- Какво правеше?

- Ами…, не съм много сигурен, сър. Еди беше също гол, а тя беше на колене пред него. Не знам какво правеше… Но не изглеждаше да е нещо… прилично, сър.

- Така, добре… Тишина в съдебната зала, моля!… Маркъс, остави за малко действията на дамата. Кажи ми, г-н Мора просто стоеше прав, така ли?

- Да, да, прав беше. Гол.

- Това го разбрахме. Просто стоеше?

- Не, сър, Еди пишеше.

- Пишеше?

- Да, сър.

- Как така пишеше? Какво пишеше, къде…?

- На борда, сър. Вляво от него имаше бял борд и той пишеше с маркер на него.

-… Тишина, моля!… Маркъс, сигурен ли си, че си видял правилно? Дамата е била гола, на колене и… се е занимавала с г-н Мора, а той през това време е пишел нещо на борд?

- Формули, сър.

- Моля?

- Пишеше формули.

- Формули, Маркъс? Какви формули?

- Нямам представа, сър. Мама винаги е казвала, че само много умните хора могат да пишат формули. Така ли е?

- Ъъъ, ами…, да, Маркъс. Общо взето е така…

- Значи Еди е много умен, нали? Аз им казах, казах им на всички. Той обеща да ми помага по математика…

- Добре, Маркъс, да се върнем на случката в стаята му. Входната врата на апартамента на г-н Мора е била отключена, ти си влязъл и си ги видял в спалнята. Какво направи после?

- Избягах, сър.

- Уплаши ли се?

- Не… Само малко.

- Къде отиде, какво направи?

- Прибрах се у дома, сър.

- И не си се чувал или виждал повече с г-н Мора, докато не си разбрал от новините, че е обявен за издирване?

- От телевизията, сър.

- Добре… Лицето на жертвата приличаше ли на това на жената, която е била с г-н Мора?

- Не зная, сър. Тя беше обърната към него. Не можех да видя лицето й.

- Мислиш ли, че е възможно все пак да е тя?

- Възразявам, Ваша милост – опитват се да подведат свидетеля да прави предположение!

- Приема се.

- Добре…, Маркъс. Имаш ли някаква представа къде може да е в момента г-н Мора?

- Да, сър.

- И къде е?

- Ето там!

- … Маркъс, в момента сочиш жена. Разбра ли въпроса ми?

- Разбрах въпроса Ви. Вие разбрахте ли отговора ми?

 

* Маркъс Брюър е от “About a boy” на Ник Хорнби; Еди Мора (Еди Спинола) е от “Тhe dark fields” на Алън Глин, екранизирана като “Limitless”

Сборен пункт

Колата се плъзгаше като гладна котка по прашното шосе (представете си сега банален американски кадър…, точно така, това имам предвид). За жалост, за радост или за нещо по средата д-р Гонзо спеше а наркотичното си опиянение, докато Раул се блещеше на пътя с волан в ръце. Неслучайно казвам “блещеше” – толкова му се спеше, че се налагаше да седи ококорен, бясно втренчен в шосето, сякаш му се заканва. Гонзо до него хъркаше зад отнесената си усмивка. Нямаше как сега да поиска да се сменят, трябваше да издържи още малко. Ксакансът го удари в петите, а после и в пръстите, така че педалът на газта сам отиде в най-долното си положение. Фордът подскочи, а с него и те двамата. Гонзо изхърка по-шумно от обикновено.

- Копеле! Опитваш се да ме убиеш!

- Бензинът ни свършва. Трябва да заредим…

- Тъпо копеле!

Гонзо му подаде бира. Отпиха в почти идеален синхрон. Пътят напред си беше прав и красиво пуст. Пътуваха сякаш по някоя от божиите артерии. Само те знаеха пътя. И тогава…

- Спри, сляп ли си – има нещо на пътя!

Раул наби спирачки, без да се вгледа. На няколко метра пред форда наистина нещо седеше кротко по средата на шосето. Нямаше как, Раул трябваше да не става, трябваше да стиска волана с две ръце, защото всичко можеше да се случи. Кокалчетата му бяха побелели. Лицето му беше изтръпнало.

- Туба! – провикна се Гонзо, който някак вече беше излязъл от колата и стърчеше до предмета. Раул стискаше волана все по-силно.

- Бог мрази всички ни – каза тихо Раул.

- Какво?

- Какво има в тубата?

Гонзо отвъртя капачката, наведе се, помириса.

- Бензин.

- Трябваше ни бензин и получихме бензин.

- На мен ми трябва още етер. Имаме ли?

Раул се огледа. Беше извън колата и двамата с Гонзо клечаха до спасителната туба.

- Не! – изкрещя Гонзо. – Не я пипай! Тя е моя!

- Няма ли да сипем бензина в резервоара?

- Не! Това ще е моята туба за специални случаи!

Гонзо я взе, двамата се обърнаха към Колата. На предния й капак се беше облегнал средновисок млад мъж в странни кафяви дрехи. Косата му беше къса, а очите – нереално сини. “Може би беше с лещи”, помисли си Раул, но не го попита.

- Можете ли да ме вземете с вас? Имате ли вода?

Гонзо с едно движение извади колта от колата си и го насочи към непознатия.

- Него ще изядем! Ще го убием, ще го нарежем, ще го изпечем на пържоли! Навит ли си?

Раул направи няколко крачки към кафявия.

- Не го слушай. Няма да те ядем. искаш ли от червените? – и протегна шепа към него.

- Червените?

- Да, имам червени и жълти хапчета. Вече не помним кои какви са, затова им викаме просто Жълти и Червени. искаш ли?

- Ще те убия, куче! – Измуча Гонзо. – Виждаш ли? Тоя иска да ни гепи дрогата! Куче! Копеле! Умри!

- Спокойно – побутна го Раул. – Влизай в колата, той сега ще махне пистолета и тръгваме.

- Взимам си тубата! – Каза обидено Гонзо.

- Благодаря ви! – каза непознатият.

- За нищо, бе. Накъде си? – Раул вече се наместваше зад волана.

Сините очи се преместваха от пътя към всеки от тях. Непознатият беше седнал на задната седалка.

- Към бенджезъритките.

Гонзо се изхили.

- Пил ли си, копеле? Искаш ли малко бира?

- Вода нямате ли?

- Не.

- Добре, каквото има.

“Това не е на добре!”, помисли си Раул и натисна газта. Пътят напред не беше толкова прав, колкото преди малко.

 

*Раул Дюк и д-р Гонзо са от “Страх и омраза в Лас Вегас” на Хънтър Томпсън;  Пол Атреидски е от “Дюн” на Франк Хърбърт; “Бог мрази всички ни” е заглавие на книга на Ханк Мууди

Редакция на времето

Порцеланов циферблат, сребърен корпус и посребрена стоманена верижка. Клиентът беше подчертал неколкократно, че динамиката на деня му е определяща за целия му живот. С усмивка дори добави, че иска часовникът да бъде възстановен максимално близо до оригиналния си вид, но с някои подсилени елементи. Стандартната сребърна верижка нямаше да издържи. Елегантното облекло на клиента и наистина редкия модел на Breitling бяха достатъчнен стимулатор за него. Знаеше, че щеше да вземе добри пари, защото изискването беше не просто поправка или репарационна услуга, а добавяне на детайли, истинско майсторско дело над брилянтен предмет. Това той не можеше да пропусне и дори не се пазари за цената, макар че щеше да работи сам, без чирака си.

Когато клиентът излезе, той постави тежките си очила, пусна настолната лампа и хвана една от малките си пинсети. Среброто беше потъмняло, а очевидно върху циферблата имаше влага. Многократно му се беше случвало да ремонтира ръчни часовници, чиито собственици са ги забравили на ръцете си по време на душ. Но кой носи джобен часовник, докато се къпе? И къде? Махна предпазното стъкло, а от вътрешната му страна търпеливо го чакаше една капка. “Не е съвсем прозрачна!” – помисли си часовникарят. “Не е, защото не е вода!”, и почеса мустаците си. Наведе нос и подуши загадъчната капка. А после се осмели и я пое с език. Чай. Не можеше да сбърка вкуса на качествен английски чай. Ако само имаше още няколко капки за дегустация, о, той непременно щеше да отгатне марката на чая, както и с какво е бил подсладен. Но сега, сега му оставаше само да се диви на тази смела капка чай, която си беше почивала допреди малко под стъклото на това биху. “Нима това не е някаква шега?”, запита се часовникарят и огледа работилницата в очакване отнякъде да изникне същият клиент и да признае глупавата си проява на чувство за хумор. Но не. Беше сам, сам с часовника, който – да, това не трябва да се пропуска – работеше наобратно. “Колко странно! Като в онази история на чирака ми – дето имало някакъв часовник, който трябвало да отброява дните наобратно!”, сети се часовникарят. Чиракът му за жалост отсъстваше, но непременно щеше да изкоментира нещо, да даде пример, мнение, да разкаже история. Часовникарят поклати глава, все още втренчен в мястото, където беше стояла капката чай – чиракът му (като много други хора) беше много млад, на 20-21, а се държеше сякаш е възрастен човек и знае едва ли не всичко на света. По подобен начин изглеждаше и клиентът с този странен джобен часовник, който той за дни щеше да възстанови и доизработи, такъв, но напрегнат, нервен, макар и очевидно крайно изискван господин.

“Бързам!”, подсети се часовникарят за настойчивото напомняне от страна на клиента за поръчката. И започна. Почисти тезгяха – това беше работа на Бенджамин, но сега трябваше и това да свърши – а после подготви отвертки и пинсети. Донагласи ъгъла на лампата. Взе и втория си чифт очила. Наведе се над тиктакащата мистерия.

Няколко часа и десетки ругатни по-късно часовникарят почеса отново мустаците си, този път от задоволство. Да, верижката, почистеният циферблат, лъснатият сребърен корпус, но и внимателен анализ на сложния механизъм, прецизно донастройване на стрелките. Всичко. Клиентът влезе в точния уговорен час, макар да нямаше в момента джобния си часовник. Поздравиха се кратко, но любезно. Клиентът огледа резултата от работата и кимна. Беше платил още при първото си посещение. Закачи верижката на правилното място на елека си и прибра самия часовник във вътрешния джоб. Благодари кратко. И излезе. А часовникарят се усмихна. Усмивка без котка. Котка без усмивка.

 

Мартенският заек и Чеширският котарак са от “Алиса в страната на чудесата” на Луис Карол; Бенджамин Бътън е от “Странният случай с Бенджамин Бътън” на Франсис Скот Фицджералд

Шшшт!

Щеше да дойде. Със сигурност. Щеше ли да дойде наистина? Понякога въображението и всички възможности, които то й предлагаше, я караха да се съмнява в това, което си мислеше, че знае със сигурност. Нещо се беше променило. Дълго време не беше оставяла прозореца отворен в 2 през нощта. Тази мълчалива покана. И сега, веднага щом го отвори, чу как Финдли дойде. Запали точно 21 свещи. Остави му загрята чаша с бренди до прозореца. Ръцете й леко трепереха. Имаше станиолен вкус, когато се събуди.

Навън валеше сняг, но по-скоро плуваше във въздуха зад прозореца й. Просто в такива нощи наистина й ставаше нещо – когато е тъмно, когато е тихо. Дори понякога излизаше навън сама, стъпваше боса по побелялата земя. И като погледнеше нагоре, виждаше как падат снежинките и си казваше: щом те падат отгоре, за да се разтопят на земята, колко ли съм паднала аз.

- Шшшт! – каза Финдли и Тя погледна, за да е сигурна. Той беше дошъл.

- Шшшт! Става нещо тайно, нали? Нещо тайно и тихо?

- Да, ела.

И тя отиде. Облече онази червена рокля. Боса отиде до вратата и му отвори. Финдли стоеше пред прага й с бутилка водка, торба с портокали и усмивка. Стояха един срещу друг и просто се гледаха.

- Не зная как си се решил… – започна Тя.

- Миналия път си мислех да… – започна Финдли.

- Да?

- Да те целуна.

- Не мога да кажа, че и аз не съм си мислила за…

Но не довърши. Той направи една крачка към нея. Малка нощна крачка. Още беше прекрасно тъмно. Знаеха, че не трябва да чуват нищо друго освен взаимното си дишане. Ръцете й продължаваха леко да треперят, роклята й прошумоля.

- Шшшт!- каза Финдли.

- Шшшт! – каза Тя.

После му се усмихна и влезе в десния му джоб. Той я погледна.

Финдли е от “Финдли” на Робърт Бърнс; Тя е от “Carpe Noctem” на Нинко Кирилов

Шест сутринта

Събудих се и погледнах часовника на шкафа. Шест часа. Шест часа е идеалното време за събуждане, за заспиване и за безсъние. Не бях много сигурен дали е сутрин или вечер. Изправих се в леглото си. Зад прозорците беше тихо и тъмно, а курът ме болеше ужасно. Погледнах го – беше малко посинял, но с нормалната за сутрин ерекция. Значи е сутрин. В леглото до мен нямаше жена. Телефонът иззвъня като самия ад. Запуших ушите си с длани и така станах. Вдигнах слушалката.

- Да.

- Кучи син! Копеле грозно! Как можа? Как можа да ме оставиш тук? Страх ме е!

Жената от другата страна на връзката ревеше като дете и думите й сами се вмъкваха между хлипанията.

- Чакай, чакай… Всичко ще е наред.

Нямаше какво друго да кажа. Изчаках. Тя малко се поуспокои.

- Обичаш ли ме, Хенри?

- Аха.

- Ще дойдеш ли да ме вземеш? На Седма и Бънкър стрийт съм, до един уличен телефон. Страх

ме е тук, сама съм…

- Аха.

- Обичам те, Хенри! Чакам те, ела да ме вземеш.

- Добре. А кой се обажда?

- Кучи син!

И затвори. И аз затворих. Отидох до хладилника. Там имаше два картофа и половинка скоч. Ударих няколко яки глътки и взех картофите. Намерих нож и започнах да ги беля на мръсната маса. Нямах масло и нищо друго, имах тиган и можеше да ги изпека, ако ги нарежа добре. Захванах се с беленето, но ръцете ми трепереха. Трябваше да се съсредоточа. Обелките се търкаляха по масата, къси и прекалено дебели. Не ме биваше много. Продължих. Успях да обеля единия картоф и го погледнах доволен. Почти ставаше. Вторият обаче се оказа по-труден. Докато се борех с обелката му, телефонът пак иззвъня. Вдигнах го с мръсната си от картофите ръка.

- Да.

- Снощи беше много хубаво – тих женски глас. Не беше този отпреди малко. Чуваше се по-добре.

- Аха. И на мен ми беше хубаво – излъгах.

- Знаеш ли…, тази сутрин си мислех за теб.

- Ами?

- Да. Взех си вана и се самонаебах с мисълта за тебе.

Курът още ме болеше. Ерекцията беше спаднала. Понаместих го.

- Браво.

- Ти… пипал ли си се, докато си мислел за мен, Ханк?

- Да. Да, много пъти.

Теглих още две глътки от скоча.

- Искаш ли да ти дойда на гости?

- Става.

- Да взема ли нещо от магазина?

- Тук има малко скоч и два картофа.

- Добре, ще купя храна и пиене.

- Става.

Затворих. Върнах се към втория картоф. Някак се справих, но си порязах палеца на лявата ръка. Пуснах чешмата, за да се измия, но течеше кал вместо вода. Шибаният водопровод… Отказах се. Засмуках кръвта. Не беше толкова зле. Посмуках си палеца така известно време и после започнах да режа картофите. Тоя път се постарах доста повече от при беленето. Получиха се тънки парчета. Отидох, включих котлона и сложих тигана на него. Върнах се да взема картофите. Бях ги омазал с кръвта от палеца си. Повечето парчета червенееха много. Сложих ги в тигана и допих скоча. Някой потропа на вратата. Зад прозорците беше станало по-светло.

 

*Хенри Чинаски е от повечето книги на Чарлс Буковски

Почти

Оказа се, че единственият начин за придвижване на еднорелсово превозно средство спрямо самата релса изобщо не е единствен. Само дето им трябваха около 50 години, за да разберат това. На техниците-експерти така и не им стана ясно каква е логиката на новата конструкция на мотрисите, макар че инж. Сполдинг им обясни всичко подробно в поредица интерактивни презентации. Пневматичните държачи, които обгръщаха релсата със сложен механизъм от хромирани лагери и амортисьори, бяха заменени с ново устройство. То поддържаше съвършено налягане и създаваше енергийно поле, като по този начин влакът се носеше над релсата като на въздушна възглавница. Инж. Сполдинг с усмивка обясни на последната презентация, че като дете само е наблюдавал строежите на старите двурелсови линии до родния си Грийнтаун. А ето, сега сам беше част от техническия прогрес. Променяше историята и беше вдъхновен, точно както в детските си години, когато мечтите си тръгнаха от него по релсите. Сега идваха обратно.

- Блейн Моно е не просто мотриса от ново поколение, колеги! – заяви им разпалено той. – Блейн Моно е първото превозно средство с изкуствен интелект. Той е наше дете и ние трябва да сме горди с постижението си. Забележете – казах “той”, а не “то”. Колеги, исках да оставя тази изненада за десерт, затова Ви я споделям едва сега. Според правителствения проект с моя екип трябваше да изработим две мотриси с изкуствен интелект – мъжка и женска. Е, Блейн Моно вече е готов, остава да произведен и втората.

- Извинете, че Ви прекъсвам, инж. Сполдинг, споменахте, че то, ъъъ, той, тоест те, двете мотриси, ще се движат по някакви лъчи. Става дума за пътни “лъчи”, изграждащи транспортна мрежа, нали?

Инженерът се усмихна.

- Не, съвсем други лъчи, но… Това е строго секретна информация и сега не е моментът да я обсъждаме.

- Инж. Сполдинг…

Изключи гласовете им като чрез копче. Точно както беше стартирал за първи път Блейн Моно. След необходимото задаване на координати поелтя из града, а Блейн говореше с него като със стар приятел. Мек и загрижен глас, нищо дигитално. Смяха се часове и градът сякаш изчезна. Както и сега всички на последната презентация се стопиха във въздуха около него. Той и Блейн Моно се плъзгаха по единствената релса на своето настояще, като в едно вечно щастливо лято. Бяха само двамата в безкрайния хромокарбонов град. Припомняха си детството на инженера. И всичко друго. Блейн стана невидим, за да може инж. Сполдинг, който вече не беше никакъв инженер, а малко дете, малкият Дъглас да може да види света от своето бъдеще, да се диви на красотата и цялостта му. Бесен, забързан, но толкова цветен свят. Луд. Болен. Изящен. Екстремен. Спокоен. Див. Цивилизован. Всичко в едно. В невидимостта, която го носеше по безумния лъч.

Сполдинг почти повярва, че влакът ще го пусне да си отиде. И Блейн почти го пусна.

 

*Дъглас Сполдинг е от “Вино от глухарчета” на Рей Бредбъри; Блейн Моно е от поредицата “Тъмната кула” на Стивън Кинг

Снимка

Бог е фотограф и знае как да направи най-добрите кадри. Холдън беше забравил новия си червен каскет у дома и сега ушите му мръзнеха. Братче – каза си – как ми се иска да си бях взел каскета, студено е, тоя проклет октомврийски вятър… Но беше късно, не искаше да се връща. Това нямаше да го тормози толкова, ако знаеше, че след по-малко от час щеше да бъде до най-красивата жена, която беше виждал изобщо, а снимката на този момент щеше да остане в окото на вечността. Но той, естествено, още не предполагаше за това.

Краката му сами го носеха по празния булевард и нищо не подсказваше колко съкрушен трябваше да се чувства Холдън сега. Беше напуснал поредната си работа с кратък скандал, усмивка и безгрижие. Сега подритваше камъчета, ръцете му бяха в джобовете и броеше на пръстите на дясната успешните шутове. Четири засега. Наистина беше хладно, а вечерта влизаше на fade-in, без да е излишно натрапчива. Облаците над главата на Холдън се сгъстяваха, но той продължаваше да подритва камъчетата – вече шест майсторски изритани – и не поглеждаше нагоре. Нещо избръмча в джоба на якето му и отне няколко секунди да се сети, че това е мобилният телефон. Извади го бавно и отговори отсечено:

- Да?

- Г-н Колфийлд?

- Пак да.

- Здравейте – продължи отсреща напевният женски глас. – Обаждам Ви се от името на брат Ви, Д.Б. Удобно ли е?

Братче, как мразеше някой да го пита удобно ли е, след като вече говорят! Ами, да, кой ще каже “Не, не е удобно!”.

- Не, не е удобно! Поне не много удобно…

Тишина вместо женския глас.

- Но нищо, продължете.

- Ами… Казвах, че…

- Да, разбрах от чие име се обаждате. Каква е причината?

Тя явно се съвсе от първоначалния минишок и продължи по-уверено.

- Причината е, че след половин час ще има куриер с пратка за Вас от Д.Б., която той ме помоли да изпратя преди малко. И, моля, отидете лично в офиса на Paper Street, за да си я получите. Лек ден!

И затвори. Затвори му! Холдън погледна невярващо телефона, но после мислено вдигна рамене, хвърли поглед и на часовника си и реши, че от настоящото си местоположение може да отиде и пеша до въпросния куриерски офис. Седмо камъче. Вечерта явно беше издебнала имено този телефонен разговор, за да нахлуе по-осезаемо. С хлад. Той потръпна и вдигна яката на якето си. Да, трябваше да се върне за каскета, когато беше близо, сега вече е късно. Забърза крачка. Какво ли е намислил Д.Б.? Защо и какво му праща и то по куриер? Може да е нещо важно, ама може и да е просто шега – тоя Д.Б., винаги намира как да го изпързаля! Холдън се усмихна и точно тогава първите няколко капки дъжд улучиха съответно носа, бузата и косата му. И още, и още. Дъждът се появи без предупреждение (освен оня облак, ама камъчетата бяха далеч по-интересни) и се засили за секунди. Братче, колко мразеше дъжда! Сега щеше да го навали, а и якето му щеше да се скапе – нали е от някаква странна кожа, ще се развали, то е ясно… Почти затича.

- Ти не си якето, което носиш!

Женски глас, беше я подминал преди секунда. Спря и се обърна.

- Какво?!

Трябваше да каже “Моля?”, но беше толкова ошашавен, че изстреля какво-то.

- Чу ме. Не е голяма драма, ако якето ти се развали.

Жена със смачкана от дъжда коса, която вероятно го гледаше с насмешка иззад огромните си слънчеви очила. Ужасно тъмно беше, защо са й очилата?

- Да, ама аз не затова, а понеже бързам! – излъга нагло той и почти самодоволно се ухили на бързата си реакция. Не й направи впечатление. Вече стърчеше до нея в дъжда.

- Имаш ли огънче?

Имаше. Извади запалката от джоба на якето си.

- Ела да си запаля на оня телефон.

Имаше предвид малката козирка на уличен телефон – искаше да използва сухото място, за да пуши. Холдън я последва няколкото метра до телефона. Дъждът се усили още повече и вече пляскаше по покрия асфалт, капките отскачаха и отразяваха всяко тяхно движение. Свряха се и двамата до телефона и той й поднеса пламъка към смачканата цигара, която се беше появила май отникъде. Какво ли му пращаше брат му? Дали не знаеше за напускането на работата?

- Марла. Казвам се Марла. Благодаря ти.

Не го изчака да си каже името. Наведе се към него с дъха си на пепелник и приключение и го целуна. Бавно и търпеливо. Ако сега червеният му каскет беше на главата му, щеше да падне в локвата до тях, а така и да прекъсне момента. Но това не се случи. Тя продължи да го целува, бавно и внимателно. Той усети вкуса й отвъд тютюна, усети мекотата, влагата и леко напуканите й устни. Остави се да го прегърнат с цялата си непознатост.

Някъде тогава Бог ги видя и ги снима. Светкавицата блесна в небето над тях, а гърмът удари почти моментално уличния телефон. Бурята се разразяваше бързо.

 

* Холдън Колфийлд е от “Спасителят в ръжта”  на Джеръм Дейвид Селинджър; Марла Сингър е от “Боен клуб” на Чък Паланюк.

Смъртта е вредна

Джоузеф Сицилианеца не се казваше Джоузеф, не беше родом от мафиотския остров и, ако не се лъжа, не го видях в деня, когато се развиха тези събития. Сега, много ясно, че може да ми нямате вяра – така, както аз не вярвам на мнимия Джоузеф – но ви препоръчвам все пак да ми се доверите, тъй като аз разказвам историята. Ако решите да направите обратното, по-добре приключете с четенето на тоя текст тук.

Браво. Преминаваме нататък. Всичко започна в една потна и лятна събота, когато телефонът ми иззвъня отривисто, аз подскочих в съня си и на третото „Дзъррр!“ си дотътрих краката до стария апарат с шайба.

- Да? – казах.

- Джо, чакам те вече час и половина, а ти още не си тръгнал! – женски глас в ухото ми. – Да не си се изгубил по пътя, а? Или може би си забравил, че в блока срещу общината има само един звънец? Звънни ми, като си долу, а не се качвай, бясна съм ти! Чуваш ли? Бясна!…

И затвори.

В мисълта ми се движеха доста мисли, но понеже направи жертвата да продължиш да четеш текста, ще ти спестя всички освен двете, които се отнасят до настоящата драма. А именно: ядяха ми се пържени филийки със захар, но и се питах на кого принадлежи този хубав, макар и ядосан женски глас, който така категорично ме бъркаше с някого. Бях чул обръщението, което тя извика в слушалката – това беше първият ми жокер. Истинското име на Джоузеф започва с буквата, с която и моето – втори. И този глас го бях чувал. Забравих да кажа, че страдам (не точно „страдам“, но все пак) от рядка форма на синестезия, пък и паметта ми работи на много странни логически плокости. Ето защо веднага визуализирах лицето на жената, която наистина бях виждал само веднъж през живота си, като същевременно на момента асоциирах гласа й с аромат на момина сълза. Тя беше бивше гадже на Джоузеф (както забелязвате, продължавам да го наричам така, защото не искам да ви кажа истинското му име), но и много повече – по негови думи тя беше любовта на живота му. Добре, може да не го е казал толкова директно, но това имаше предвид. Бяха се разделяли и събирали, мисля си, че можеше пак да се съберат след време, но не за постоянно, така че нямах угризения да си призная, че това е може би най-красивата жена, която изобщо съм виждал. И чиито телефонен номер нямах – иначе веднага щях да й се обадя, за да й съобщя най-любезно за грешката й. Как е възможно жена, с която Сицилианеца е имал сериозни взаимоотношения, да не помни номера му? Всички сделки, които той често сключваше, предполагаха не просто известен и неизвестен риск, а неколкократно бяха предизвиквали пребиването му до степен на неузнаваемост на физиономията. При всеки такъв случай мацката триеше номера му от мобилния си. Но скоро пак го изнамираше и го записваше прилежно до моя. Защо записва номера на стационарни телефони в мобилния си? Това вече не знам.

Измих си зъбите. Два пъти. Винаги, когато се будя с махмурлук, си мия зъбите два пъти. Няма да ви описвам как изглеждах тази сутрин, но наистина си измих зъбите преди и след краткия душ, подсуших се, обух си сравнително чисти дрехи и излязох, защото вече имах местоположението на тази Най-красива жена. Въпросният блок беше на около десет минути пеша от дома ми, та имах времето да изпуша цигара, да се огледам откъде да си купя кафе, да не открия подходящо място (нито будка, нито машина) и да застана с пръст върху бутона на звънеца гордо зад слънчевите си очила. След около две минути тя слезе. Беше със светлосини дънки и някакво червено яке – облекло, което трябваше да мине за ежедневно, кежуъл по модерно му, но ако това беше така, значи аз изглеждах като просяк. Косата й беше опъната назад, веждите й се вдигнаха дори по-високо и тя каза:

- Ти не приличаш на Джо – направи пауза. – Но съм те виждала.

Ми, да, така трябваше да изглежда гаджето-негадже на един мафиот – секси, стилна, но небрежна, умно и прямо момиче. Прекалено висока топка за гъз като мен. Това не ми попречи да се усмихна.

- Не приличам, но той няма да дойде, а знам един бар, който е отворен денонощно.

Колебанието й беше от няколко секунди, после ме хвана под ръка. Никога не съм си мислил, че този жест – да ме хване под ръка – ще е толкова важен. Без да си кажем и дума повече, тръгнахме по улицата надолу, после свихме вдясно и след две преки вляво. Барът беше малък, тих, но затова пък отворен. Беше тъмно и махнах очилата си. Не усетих кога пред нас се бяха появили чаши.

- Значи ти си новият му съдружник?

Имаше предвид „съучастник“ и мисля, че не се притесняваше от думата – по-скоро искаше да види реакцията ми. Предвидимо, усмихнах се сдържано. Ефектът обаче се развали тотално, защото преди да отговоря вратата на бара се отвори и през арката влязоха два високи силуета. Очите ми бързо свикнаха с промяната в светлината, нейните също и почти моментално познахме Сицилианеца и неговия истински съдружник.

- Как е, брато? – поздравява ме с широк замах той, сякаш имаме уговорка. Протягам ръка и голямата му суха длан плясва моята. – Позаякнал си, бе, браво!

Моментално издърпват два стола и се озоваваме четирима на масичката. Неговият човек е някаква каменна физиономия, като на истински филмов гангстер.

- Ми, кафенце, уикендно, така, нали се сещаш? – усмихвам се въпросително, ама не с тоя въпрос, който казвам, а с питане дали няма да ме убие примерно, задето съм тук с нея.

- Сещам се, добре е това, добре. Аз тия дни мислех да ти се обадя, за да ти редя една далаверка, много сигурна работа, за която можеш д ами помогнеш, а и малко кинти да изкараш. Ама ако ти решиш, че искаш, де, няма да те карам на сила! – и намигва свойски. Тя ме гледа с някакво предупреждение.

Споменах ви за синестезията. Сега си мисля, че Джоузеф ухае на борова смола. Освен това, ако се върнете в началото на текста, ще установите, че обясних как не съм го виждал в месеца на събитията. Честно, мислех да скрия това, че той се появи, а само да ви разкажа ранното пиене на водка с Най-красивата, но ето – осмелих се и сега вече знаете, че излъгах страница-две назад.

Не го питам за каква сделка става дума – подозирам, че няма ка говори пред нея, а и най-вероятно просто дрънка, за да отклони вниманието ми. Усмихвам се пак.

Джоузеф се изправя рязко.

- Ние ще отидем с нея да си поговорим и ей-сега се връщаме.

- Аз исках аз да си поговоря с нея, преди да дойдете, ако нямаш против.

Спира на място, но не ме поглежда, гледа нея.

- Така ли?

- Така.

- И за какво щяхте да си говорите?

- За един филм.

Това му се струва толкова абсурдно, че крайчетата на устните му трепват, но успява да се сдържи и не се засмива. Не успях, мамка му…

- За филм? Кой филм?

- Един филм.

Сега вече ме поглежда. Усещам защо копеленцето е толкова голям в престъпния свят – има сила в очите му и знам, че няма да се откаже.

- Виж, нямам време за това. Телефонът ти звъни.

- Моля?

- Чуй.

Телефонът ми наистина звъни. Домашният ми телефон. Втори път. Трети. Изправям се в леглото и разтръсквам в глава в жалък опит да се отърся и от съня. Четвърти път. Няколко крачки и вдигам слушалката.

- Да?

Връзката прекъсва. Навън вече е светло. Телевизорът ми работи и там наистина върви някакъв образец за noir-лента. Поглеждам към терасата. Тя си стои права там с цигара в ръка и ухае ли, ухае на момина сълза.

 

P.S.: Заглавието няма много-много връзка с тоя текст, макар че наистина имаше шанс Сицилианеца да ме гръмне, ама много ми хареса фразата – видях я в един стар разказ на Людмил Станев. Благодаря му.

Изтънели гласове

- Вие с какво се занимавате?

- С нищо?

- Съвсем нищо?

- Е, не, уча, т.е. учех доскоро. Но се дипломирах.

- Какво учехте?

- Криво в Стар български университет.

- Какво?!

- Той се шегува, има предвид, че е учил право в Нов български университет, това е малко вътрешен хумор.

- Ооо, колко интересно! И Вие ли сте юрист?

- Не, аз пиша.

- Писател сте?

- Нещо такова.

- Точно писател си е, няма к’во да скромничиш сега.

- Браво, браво! Аз много обичам писателите – те пишат сценарии за игрални филми!

- Да, така е.

- Вие пишете ли сценарии?

- Ами, не, ама вчера ми се обадиха с предложение да пиша сценарий за комедиен сериал.

- Ау, че хубаво. Е, това е да си голям писател.

- Това ли е да си голям писател?

- Големите писатели гледат порно, докато пият вино. Ама без да мастурбират, нали, само така, за стил.

- Така ли?

- Да, да, големите юристи също така правят. Заедно даже, такива, гледат порно и се напиват, страшно е.

- Ау, че интересно!

- Моля ти се, махни оная снимка от фейсбука ми, много е селска – с виното и лимонадата…

- …И порното, дето си върви зад гърба ти. Много си е стилна снимката. И на етикета пишеше “Лимонада за вино”. Копеле – лимонада за вино…

- То така е по-добре, не се напиваш чак толкова, по селата наистина така пият…

- Ето, казАха ли ти – селско е, махни я тая снимка, не ме излагай!

- Няма да я махна, ама кажи още колко остава тука, че се уморих.

 

Тоя разговор можеше да ви е по-забавен, ако знаехте, че: е между лелка-гримьорка, Г. и мен; и тримата вдишваме хелий от няколко балона преди всяка реплика; предаването с надгалактически значимото участие на Г. и мен ще го излъчват само по няколко сателитни телевизии. Това е.