Нощна лампа. Спалня. Малко след полунощ.
- Може ли малко…?
- Какво?
- Ще ми обърнеш ли внимание?
- Чета нещо, не виждаш ли?
- Значи все едно ме няма?
- И ти го правиш това, когато четеш – казваш ми и аз млъквам.
- Искаш да млъкна.
- Лека нощ.
- Мхм.
* * *
После заспаха, но по различно време. Не е важно кой от тях четеше и кой заспа мигновено. И двамата сънуваха и на сутринта помнеха сънищата си. Събудиха се свежи и усмихнати от слънцето, което беше влязло през големите прозорци. Тя беше сънувала, че е била в McDonald’s в родния си град, който е изглеждал като соц магазин – със задължителната лелка и странни продукти. Той беше сънувал, че някой му носи огромен суров телешки бут като армаган от някъде си. В нито един от сънищата им нямаше книга. В нито един от сънищата, които си спомняха на сутринта, нямаше книга. Истината е, че и двамата не знаеха за Ловеца на сънища, когото някой си Милорад Павич беше изпратил с една стара своя книга при тях и ги беше скарал преди това, за да може да изпълни мисията си.
Вместо „Лека нощ“ можеха да си кажат нещо повече, защото, сигурни сме, поне един от тях беше усетил изкривяването на реалността, преди да заспят. В онзи странен McDonald’s имаше продавачка-лелка (не госпожа, а лелка), която извади омазана с домати и сирене краставица и започна да я реже, за да я постави в поръчания Big Mac. Телешкият бут в другия сън беше тежък и неудобен за носене, беше увит неумело, но това явно не пречеше никому. Ловецът на сънища опитно беше уловил точния момент, когато да вземе сънищата на мъжа и жената, да изплете въже от тях, с което да ги завърже за реалността от последвалата сутрин. Тази реалност съвсем очаквано не беше онази от миналата вечер и имаше достатъчно свидетелства за това, но и двамата се чувстваха толкова изненадващо добре заедно при събуждането си, че не обърнаха внимание на знаците. Книгата беше се затворила и никой от тях нямаше представа до коя страница е стигнал другият снощи.
И нямаше съмнение какво ще закусват.
