Цезарово сечение

Някъде по време на мартенските Иди през 44 пр.н.е. Гай Юлий Цезар се събуди рано сутринта и реши, че е извънземно. Прекалено съм умен, каза си, прекалено красив и изтънчен. Нямам нищо общо с гнусните плебеи, те трябва не само да ми се кланят като на Бог, а и да научат, че аз съм от друга планета (само не мога да си спомня коя) и съм дошъл сред тях, за да ги уча на добро, докато така, нали, между другото ги подчинявам на волята си. Това си мислеше Цезар, докато все още бе в леглото. Аз съм сигурен, каза си той, че ако бях се появил тук след две хилядолетия и нещо, щях още сега да драсна един sms на Марк Антоний, за да поискам мнението му. В крайна сметка, възможно е той да е наясно с факта, че съм извънземен, нищо не се знае. И плясна два пъти отсечено с ръце, при което двамата му слуги влязоха тихо с посуда с вода, за да умие Цезар очите си. После го оставиха сам, той се изправи, закачи старателно наметалото си, каза си „Ми, ебаси, днеска няма да си слагам оня тъп венец!“ и излезе от спалнята.

Слугите с наведени глави споменаха на императора, че Марк Антоний го бил търсил за нещо си, което било от голяма важност. Цезар просто кимна в отговор. Закрачи към група сенатори, които вече го чакаха в помещение , граничещо с източния портик. Той знаеше за какво е целият шум – целта им беше той да прочете петиция, написана от сенаторите, които го умоляват да върне властта обратно в Сената. Това, което Цезар, не знаеше, беше, че всъщност петицията бе фалшификат. Това беше и причината Марк Антоний да го търси настоятелно – предишната нощ той лично научил съмнителна новина за заговора изплашен освободител на име Сервилий Каска и страхувайки се от най-лошото, беше дошъл, за да отклони Цезар по стъпалата на форума. Това обаче така и не се случи, защото група сенатори пресрещнаха Цезар, когато той минаваше през театъра на Помпей и го насочиха към помещение (айде да не му викаме зала, че си е простотия това), граничещо с източния портик. „За какво е сега цялото това ходене – ако сегуеят беше измислен, щеше да е толкова по-лесно. Тия земляни са ужасно досадни!“, тъкмо си помисли Цезар и някой застъпи наметалото му, при което то пък падна. Обърна се рязко императорът и що да види – Тилий Цимбер разпенен от бяс тъпчеше със сандалите си червения плат, скачаше отгоре му, а в тоя момент (като отбелязал обръщаното му внимание) даже започна да се смее зловещо.

- Това вече е насилие! – каза вече на глас, ама не на български, а на латински: “Ista quidem vis est!”.

Брут си биеше пас и не искаше да се намесва, защото нямаше никакво желание Цезар да обърне внимание, че и той участва в подлия заговор, та после даже историческа реплика да му отправи. Обаче забеляза как императорът с бързо движение извади късия си меч, замахнал и извърши невъзможно движение: самообезглави се. Ама не просто да си пререже гърлото, нали, това всеки го може. Мечът се оказа достатъчно остър, че да мине през кости, сухожилия и артерии. Главата му тупна в краката на Брут, фонтанчета кръв като в Тарантинов филм заплискаха. Заплискаха, още намокриха лицата на околните. Отровно зелена кръв. А тялото падна на колене, молейки се за прошка на предателите си. И всички ония писаници на Светоний и Плутарх са лъжа! Баста!

Важно е да се отбележи, че последната мисъл на Цезар беше “Ех, ако Гилотен вече беше измислил машинката си, щеше да е по-лесно!” и няма да разкрием тук откъде знаем това. Ще упоменем само, че според същия източник извънземните събратя на чичо Гай дошли и отнесли тялото му след 30-35 секунди. Даже подът не успял да се зацапа в зелено.

Бебачкин

С дядо ми се различавахме по цвета на очите. Той беше синеок и през цялото си зряло съществуване тежеше 65 килограма. Имаше заразителна усмивка и разстояние между предните зъби, което наследих, а и сериозна плешивина, която съм на път да взема също. Това, че живеехме само двамата в изследователска станция на Луната, никак не ни пречеше на взаимоотношенията. Той ми разказваше за живота, който е имал и който аз нямаше да имам, защото бяхме изоставени тук от над 10 години поради някаква повреда. Няма причина за оплакване. Веднъж почти успяхме да се свържем с бившите му колеги на Земята, но сигналът прекъсна – не бил достатъчно силен за видео-връзка. Още обмисляме други варианти за свързване с тях, за да ни вземат най-накрая обратно след толкова години.

Работата ни вече отдавна е прекратена. Преглеждаме през ден-два новите резултати от няколкото сонди, но така или иначе нямаме как да ги анализираме сами, а и не можем да ги пратим. Така че просто чакаме. Дядо ми вади от някакъв сандък нови и нови книги – кой би носил книги на Луната – и ми ги дава по някакъв определен от него ред. Чета и после коментираме. Той ме нарича Малък, а аз него – Бебачкин. Дядо-дедо-бебо-Бебачкин. Детска измислица, която дори не помня кога и по какъв повод съм съчинил. Важното е, че и двамата си имаме прякори и това ни поставя в комуникация между приятели вместо между дядо и внук. Което май е добре.

Бебачкин има сериозни проблеми със сърцето. Каза, че сърцето му се къса, защото му липсвала баба, но това май беше шега. Не знам, но се усмихна. Събужда се през нощта – леглото му е на метър от моето, така че веднага го чувам – задушава се, аз скачам бързо, отварям устата му и поставям под езика му лечебното прахче. То бързо влиза в системата му, той си поема дъх, усмихва се (това с усмивката му е запазена марка), благодари ми и заспива отново. Аз лежа буден до сутринта.

Този път бяхме легнали късно, защото аз четох няколко часа, а Бебачкин се опитваше за хиляден път да установи аудио- или видео-връзка със земляните. Без резултат. После си говорихме за книгата в ръцете ми и заспахме. Поне аз. По някое време през нощта го чух да се задушава отново. Изправих се бързо, с леко отегчение, но бързо. Той вече седеше в леглото и хриповете му бяха силни. Лекарството, доотваряне на устата му, изсипването на прахчето под езика. Тук, на Луната. В усмивката на The man on the Moon. Кашкавалената топка, която като малък съм виждал само нощем в небето. Но да се върнем към Бебачкин – да, прахчето, думите ми “Хайде, хайде, сега ще се оправиш!” и той. Той, който поклати глава, докато не можеше да си поеме дъх, усмихна се (казах ви, че това е запазена марка) и издуха прахчето в лицето ми. Въздъхна и издъхна. Гледах лицето му няколко минути. какво да прави едно момче на 14 години с току-що починалия си дядо в ръцете си? Положих го на леглото. Да, различаваме се по очите. Неговите са сини и мъртви. Лицето му е изпито и отпуснато, но винаги е било такова. Плешивината му ме гледа изпитателно. Та, какво да направя? Какво освен да се опитам да изпратя съобщение на някой от собствената ми планета? Не видео или аудио – установихме, че е невъзможно. Затова пиша този текст. Затова и за да им кажа, че експериментът да изпратят мен и Бебачкин тук е приключил. След малко ще пренеса 65-килограмовото му тяло в единия от двата херметически ковчега (във всяка совалка има такива), а после ще чета и ще чакам. До седмица или месец все някой ще дойде. Дотогава ще съм тук. Вече като почти местен жител на Луната. Като истински лунатик.

This is presented as a work of fiction and dedicated to nobody

вселената луупва думите ни
пространството се завъртва
с този лууп

ние се виждаме един друг
но само толкова
защото всеки има право
само на по на един обект
за съсредоточаване
такива са правилата

когато излизаме навън
вече не мога да различа
нейния парфюм
от своя
от дъха на зимата
от острия език на цигарения дим
от вкуса в устата си

стоим един до друг
само
двамата
и това
е съвсем
достатъчно

поглеждаме нагоре
снежинките
падат по очите ни
за да прикрият нощта

но не успяват

бялочерен
нейномой
лууп

бяло
върху
черно
върху
нас
върху
бяло
върху
черно

Личното земетресение на семейство Густафсон

Когато земетресението си самоотрязало лентата за старт, семейство Густафсон все още спели. Семейната ложа под формата на легло подскочила, а после се преместила с няколко сантиметра към едната стена. Г-жа Густафсон – хайде за удобство ще я наричаме по първо име, а именно Бетан – се изправила рязко до седнало положение и разтърсила съпруга си здраво за рамото. Сега, то е ясно, г-н Густафсон – Сванте, разбрахме се защо – не разбрал кое е изтръскало съня от зад клепките му, земетресение или споменатото движение на Бетан, но скочил веднага и той.

- Земетресение!

Казали си го в един глас, без паника, но загрижено. След секунда-две вече били под касата на отворената врата на спалнята, а полилеят в центъра на стаята беше влязъл в ролята на часовниково махало. Подът под краката им танцувал, те неусетно се били хванали за ръце и Бетан прочела в очите на мъжа си логичното “Всичко ще е наред, обичам те!”. Кучето им, малък басет, наречен Босе, виело тихо и уплашено вече досами тях. Освен това Босе комично подскачал от извивките на паркета, размахвайки уши.

Семейство Густафсон се прегърнали и едва тогава чули пропукването. Обърнали отново в синхрон глави към посоката на шума – била стената на метър от тях. Пукнатината се появила първо в латексовото покритие, но после станала дълбока и плашеща като предупредителен крясък. Бетан не била настроена на вълна “предупреждение”, а по-скоро на “малка истерия”, но съпругът й усетил намека на стихията. Пукнатината за секунди се разширила до няколко сантиметра, като разкритие за раждане, звукът от разрушението на стената станал оглушителен, затова Бетан затиснала с длани ушите си, а Сванте за задърпал обратно в спалнята. Крачка-две назад. Вратата сама се затворила зад тях. Стаята се въртяла като в един клип на някаква рок-банда, но сега никой от двамата не искал да мисли за по-сериозна конкретика по въпроса. Щастливо събитие: басетът Босе бил се промъкнал и сега тримата били заедно в подскачащата стая. Кофти събитие: полилеят рязко се откачил и се стоварил между леглото и единия крак на г-на Густафсон.

- Ела при мен! – надвикал целия този ужас Сванте и я прегърнал. Знаел, че няма какво повече да направи. В този момент стъклата на прозорците най-сетне избухнали навън (за тяхна радост) и студеният нощен въздух се включил в семейната прегръдка. Босе вече не лаел, а само въртял очи и се плъзгал по паркета. Семейство Густафсон нямало как да знаят, че зад вратата на спалнята им пукнатините в стените вече били няколко, виели се като гърмящи змии, ядосано, бързо, не оставяли време на сградата да реагира, разкритието се увеличавало, раждането било на път. И, да, съвсем логично, стените поддали, скъсали се като неизписани листове от тетрадка и спалнята на семейство Густафсон

рязко

бързо

гръмовно

се отделила от целия жилищен блок и полетяла към земята. По-точно към огромната дупка, която я очаквала нетърпеливо. Това вече Сванте и Бетан успели много ясно да видят през безстъклените си вече прозорци – летели  с прилична скорост към бездната, която се била отворила специално за тях. Бетан погледнала Сванте, а Сванте погледнал бездната. “Ако твърде дълго се вглеждаш в бездната, и тя ще погледне в теб!”, сетил се той за Ницше, но защо точно сега, защо, е, нищо, ето падаме…

Спалнята на семейство Густафсон вече била отделен електрон в специалната микросистема, образувана от земетресението. Сега вече било ясно – това не било просто някакво бедствие. Другите семейства, които били успели да излязат от блока, сега вероятно също било погълнати от нещото, което толкова искало при себе си Сванте и Бетан. А, да, и Босе. Но кой знае защо, докато стаята летяла към пропастта, Сванте имал време да се огледа – по озелененото пространство, което някога се намирало пред непокътнатия им тогава блок,

нямало

абсолютно

никого.

Спалнята на семейство Густафсон със свистене влязла между зъбите на разтворената земя, чуло се звучно “хруп” плюс недоловимо кучешко скимтене, а после нощта се заела да прикрие всички следи.

И успяла.

При Лилавия

Не можеха да се изсипят повече хора в тоя опушен бар, това беше сигурно. По принцип най-хубаво е, като има няколко редовни пияници по самия бар, две-три двойки, които романтично си седят в тъмните ъгълчета и си ровят в бельото, и това е. Тази вечер всички маси бяха пълни, а кибиците на бара бяха на цели два реда. Тик-так. Барманът-собственик, Лилавия, изгледжаше като шесторък Шива, който прави коктейли, троши ред, а и успява да слуша скучните истории на редовните.

- Лилав, дай по още една бира!

- А може ли още малко лед?

- Пет шота текила!

- Абе, Лилав, чакаме тука вече двайсет минути…

И той беше навсякъде, РЪЦЕТЕ му летяха. Посетителите на бара шумяха, надвиквайки музиката, която никой не слушаше, а той наливаше питиета всякакви, докато хората наоколо се напиваха. И никой не обръщаше внимание на ония сепарета в тъмното, където, забравени от Лилавия и съдбата, седи той. Седи и тя. И го пита:

- Случвало ли ти се е някога някой да ти налива алкохол в устата и да те целува едновременно. И да пие от теб?

Лицето й говори нещо друго. Веждите й са винаги високо, сякаш непрекъснато се учудва на всичко около нея. В случая, около тях. Лилавия в момента има поне 11 ръце и ги изпозлва светкавично. Те двамата не му обръщат внимание. Свещите. Завесите. Подът е покрит със счупени чаши, фасове и книги. Тогава КРЪВТА и АЛКОХОЛЪТ по вените им забавят ход, кадрите стават чернобели и насечени, влизат в естествената пауза на Вселената, когато всичко е мръсно, честно и опияняващо като почти познат парфюм или усещане в съвсем ново сако. Тогава, да, точно тогава тя съблича ризата и я оставя на пода. Приближава се:

- Няма нищо неприлично в красиво показаната голота. Само помислите са неприлични.

НЕЛЕГАЛНО, ТАЙНО и НА НОКТИ. Като мед с черен пипер. Мисли си “Никой не е сложил дрегер на съдбата!”, а казва на висок глас:

- Оставете Ада на мира! Мирът в Ада е обещание за интересни преживявания тук!

Естествено, никой не му обръща внимание. Лилавия/Шива все още размахва ръце, а мъжът почти незабележимо си отчупва едно малко парченце от жената, поставя го в джоба си и точно в 2 (т.е. след няколко часа) го поглежда, усмихва му се, тик-так, докато навън светът и светулките започват танц, чува онази камара диалози (между него и нея, между клиентите, между бармана и Бог) в главата си, пише ги, пие още водка или кафе, а след това си остава закотвен тук. Нея я няма, тя отдавна си е тръгнала, всички са си тръгнали, само Лилавия мие чаши.

- Това, което ще се случи, зависи единствено от това какво искаш насън. Това, което ще видиш, зависи от това къде искаш да бъдеш. Останалото е провокиране, случване и подредба на фактите.

Това го казва Лилавия. И го гони, затваря бара. Ебаси тъпото.

Духът от мазето се завръща

Слънцето тромаво се търкаляше към хоризонта, а ние пълзяхме потно-потно към него. Брат ми шофираше, а аз се правех, че гледам нещо много интересно през страничното стъкло. Само дето нещото бяха километрични пожълтели от септември поля. И изобщо, разбира се, това беше нормално, а и ми помагаше да не гледам към брат ми. Мълчахме си вече стотина километра. Винаги можехме да си кажем, че след няколкото десетки години, през които не се бяхме виждали, сега деляхме само и единствено обща майка. Която пък беше починала преди ден. И ето ни – големият ми брат, с оредяла коса на тила, с уморен поглед и шушляково яке, и аз. В колата.

- Май пропуснах отбивката.

Първите му думи от началото на пътуването. Двамата в синхрон се оглеждаме. Не бяхме пътували по тези пътища отдавна, пътищата се бяха променили, ние – също.

- Не съм сигурен… – започнах.

- Пропуснах я, май я пропуснах…

И впери ядосан поглед напред.

- Ще хванем следващата – казах тихо.

Но пред нас нямаше никакви отклонения от този есенен път. Затова продължихме напред. Запалих цигара, но не му предложих – знаех, че не пуши, но нямаше да измрънка, че аз се тровех. Издишах дима бавно, със свистящ театрален звук.

- Като Духа от мазето.

Погледнах го шокиран, а лицето му беше изкристализирало занесена усмивка. Откога не бях го виждал такъв…

- Страхотно беше, райски времена – въздъхнах и си дръпнах пак.

- Как ни гонеше тоя изрод! – продължи той. – И се бяхме научили да тичаме много бързо, защото майка все казваше, че той ще ни хване!

Помнех това. Препускането по стълбите, трополенето на малките ни крака по коридора между съседните мазета, тичането към отворената врата на градината зад блока.

- Знаеш ли, аз веднъж го видях.

Усмихнах се на стъклото, издишах дима и приготвих саркастична усмивка, но той продължи, без да вдига поглед от пътя, прав-прав.

- Майка ме беше пратила за нещо от мазето. И аз слязох, ама много бързо. Ти още беше на училище. И ме хвана шубето, та си пеех някаква песен от филм – ей-така, за кураж.

Кимнах, макар че знаех, че няма да ме погледне.

- Затичах се и той ме дръпна за глезена! И паднах! Ама не се спънах, честна дума!

И като дете ми показа кръстосани пръсти, което май не значеше, че се заклева, но нищо. Опитах да кажа нещо, но гласът ми отказа. Цигарата догаряше в ръката ми.

- И беше той – Духа от мазето!… Надвеси се над мен, бавно, много близо, така че чувах дишането му! И тогава извиках, ама с всичка сила! Затворих очи и изпищях! И започнах да се моля на ум, помолих се някой да ме спаси…

Нищо не казвах. Слънцето продължаваше да пътува надолу.

- Като ги отворих, него вече го нямаше. И се заклех в майка да не казвам на никого.

- Тогава… Защо сега…? – въпросът ми увисна недовършен и този път и двамата кимнахме.

Знаех, че следващия път ще се срещнем на моето или на неговото погребение, не по-рано, нямаше причина да стане другояче. Той ме погледна за секунда, а после отново фиксира абсурдната правота на пътя пред нас. Хвърлих фаса през прозореца.

- Пропуснах отбивката – промърмори пак.

После намали и кой знае защо спря отстрани на пътя.

Ритъмът на чистачките

навън звучеше буря
но вътре е добре
колата бе достатъчно
ухаеща на
ароматизатор
кафе
и парфюм
а
да
и дъх на бърбън
няма как

- Спри да пишеш в тоя тефтер, моля те – казва му Тя, докато си пали цигара. И докато той вдига поглед, вече се е усмихнала, за да не разбере той никога дали го е молбата й е била сериозна. Чистачките отмерват ритъма със скрибуцане. По радиото жужи нещо, а тя леко спуска стъклото си и димът от цигарата й излиза между устните й навън, между стъклото и рамката навън, всъщност…

няма как
си казва тя
и издишва досаден дим
една цигара време
между устните
между стъклото
и рамката на автомобилната врата
между тях двамата
като призрачна преграда

Поглежда я, за да се увери, че не е призрак, но осъзнава, че няма как да го разбере със сигурност. Тя пак му се усмихва. Изобщо, това, казва си той, не е много добре – тя му се усмихва прекалено често, а когато една жена се усмихва така, значи не иска да знаеш как се чувства, за какво си мисли.

обадих й се
когато и защото
отново бях пил
и то много

знам
казва Тя
ти тогава
ми звъниш
когато си пиян

той не се смущава
да
тогава си мисля за теб

не
пак усмивка
мислиш си за мен
много по-често
но когато пиеш
се осмеляваш
да намериш цигара време
и да ми се обадиш

Не мога да не се намеся:
- Извинете, че ви прекъсвам, но Тя е права.
Той се обръща към мен, седя на задната седалка.
- Браво, умнико. Благодарим ти и двамата.
И отново записва нещо в тефтера. Протягам врат, за да видя какво е. Написал е:

и отново
записвам нещо в тефтера
а тя
протяга врат
за да види
мен

или просто
да чуе
ритъма
на чистачките

И да няма утре

проблемът ни не е
че си поставяме високи цели
и не можем да ги достигнем
а че си поставяме твърде ниски
и ги достигаме твърде бързо
и без усилие

това ти ли го измисли?

не
Микеланджело Буонароти

в такива случаи
отивам в някой бар
и докато гледам
след това
Leaving Las Vegas
допушвам
последната
цигара
за деня

сещаш ли се за мен тогава?
хубаво е да знам
че е така

знай го

разлях кафе
остана петно на панталона ми

в душата си
имаш много повече петна

ние сме петна
не можем да бъдем отмити
и да няма утре, пак сме тук
и да няма утре, пак сме мръсни
мръсотията в тоя свят – това сме ние
петна от това кафе
от храна
от восък
машинно масло
дъжд
сперма
кал
алкохол

ние сме всемирните петна
и нямаме заличаване

Черен романс

Всъщност, нямало никакво значение дали сънищата са били истински, или не, ама карай.

Ки се запознал с нея, защото била съквартирантка на негова колежка в университета. Играели белот в кафето на факултета, когато тя се появила. Ки изтеатралничил, объркал играта неколкократно, за да стане ясно на всички колко го била впечатлила тя. Ако не познавате Ки, ще ви кажа: зад стеснителното си поведение той е абсолютен клоун. Не пропуснал да прояви това. Засичал я неколкократно, като си разменяли само погледи и по дума-две – някакъв опит за псевдоромантика, която не можел да се осъществи. Защо? Защото тя била с тригодишна връзка и Ки пазел дистанцията. В един момент обаче написал писмо – истинско, хартиено – и й го пратил по съквартирантката й. И понеже знам, че ще ви е адски скучно да ви предавам всичко подробно, накратко вътре ставаше въпрос за това, че той, разбирате ли, като бил малък, сънувал многократно един и същ сън. А именно: малко босо момиче, което танцувало на брега на река. Години по-късно баща му, който бил и още е художник, нарисувал портрет на някакво имагинерно момиче. Ки го попитал коя е тя, а таткото отговорил, че била просто „артистична фикция“ и нищо повече. Това обаче било същото момиче, което нашият малък Ки бил сънувал. И ето, че сега най-сетне се запознал с нея, видял я на живо. И не знаел какво да прави. Не искал да й обърква живота, но трябвало да й каже всичко това. Т.е. да й го напише. Писмото тя приела привидно спокойно, но излязла за среднощна разходка. И след време писала на Ки, че е сънувала като малка, че танцува боса на брега на река.

Минали се, не минали няколко дни и Ки се оказал на гости в стаята й. Някой го избутал пред нея вече в леко алкохолно опиянение и нямало как да не я покани на танц. Танцът не бил никакъв танц, а тишина между двамата, докато всичко останало изчезнало – така Ки обяснил мегапатетично случката на останалите. Те се усмихнали вяло. След края на парчето тя му прошепнала: „Трябва да поговорим“. Той отвърнал: „Да, трябва, но не тук и сега.“.

Забравих да спомена – нашият Ки си имал добър приятел (така го определя той; поне така ми каза на мен, де), който от своят страна бил също отчаяно влюбен в третата съквартирантка. Което било идеална подредба на обстоятелствата – двамата заговорничели кога и как да посетят момичетата, ставали рано, за да им донесат палачинки. Момичето от портретите си пишело редовно sms-и всяка вечер с Ки, той й отговарял, тя го поканила на сладкарница и той отишъл. По нейно настояване на шега той си поръчал парче от някаква легендарна торта „Черен романс“, а сладкарницата се казвала „Ренесанс“ (живелите в Студентски град може и да я знаят). След няколко дни Ки я завел на сладкарница, която крайно удобно се оказала в непосредствена близост до дома му. После отишли до тях, слушали някакъв блус, запознал я с баба си, която така се ухилила, че той помислил, че горната половина на главата й ще се откачи.

После Ки решил, че трябва да направи нещо, да действа, да не стои в патово състояние спрямо нея. Няколко дни й писал, че я чака изненада-приключение. Тя нямала търпение да научи каква е изненадата. И той й написал: „Ела с мен до родния ми град за уикенда“. Тя отговорила: „Искам. Но не сега. Пролетта. Искам!“.

Не сме забравили ръкава на историята, който въвлича неговия приятел и неговата любов. Така се случи, че Ки, неговата девойка и приятелят му седяха тримата в някакъв рок-клуб, когато разговорът се насочи в някаква странна хумористична плоскост. И разговорът се оказа, че е между момичето и приятеля на Ки. Когато Ки се прибра у дома си, писа sms на въпросния пич: „Чакай сега – ти в твоето момиче ли си влюбен или в моето?“. Отговорът: „Не знам. Май в никоя.“.

Така, метнахме двата важни, но пък кратки sms-диалога. Сега остава разрешението. То станало, както Ки винаги разправя след това, неусетно и в течение на няколко месеца. Момичето от портретите му направило валентинка, той й подарил аудиокасетата с оня блус. А след това неговият приятел на шега започнал да се държи сякаш не Ки, а той именно имал чувства към специалната мацка. Какво направил Ки? Самозаточил се за месец-два в родния си град и когато се върнал, те вече си били двойка.

След няколко месеца тя му писала: „Хайде да се видим тримата – заради доброто старо време?“. Той отговорил: „17:00, знаеш къде. Ако има какво да ми казвате.“. Тя: „Няма никой на никого какво да казва. Просто да се видим. Ела само, ако искаш!“. Ки не отишъл, разбира се.

Баща му наистина бил рисувал някакво момиче. Тя приличала по нещо на мистериозната девойка, но това било всичко. И сънищата с момичето и реката били истински. Не, че имало значение, с което и започна тоя текст.

И досега Ки не бил виждал своя приятел, който вече бил щастливо женен за неговото неслучило се момиче. Ки пък бил по свои думи още по-щастливо семеен.

А, да, помоли ме да напиша, че си бил забравил в дома на въпросния пич свой колан, с шахматна плочка на катарамата. Онзи пък си оставил завинаги при него книга на Екзюпери. И не, не е „Малкият принц“, ако позволите.

Благословеното семейство

- А пък ако знаете колко нощи не съм спала… Писна ми вече.

И вирна ритуално нос към опушения таван.

- Ох, милата! Ето това е любов!

Миа тръсна главата си толкова силно по посока на тези думи, че една от ролките в косата й почти падна.

- Глупости – диария!

Тук беше моментът, когато двете й съседки, които бяха дошли на гости за традиционното клюкарстване, сапунооперно гледане и кафепиене да се разхилят, но те не го направиха. Усмивките им изчезнаха унило под тежестта на думата.

- Диария?

- Да, диария! – тя наведе смутено поглед. – Вече… почти три седмици. Не мога да ям, не мога да спя. А той не ме и поглежда.

- Е, миличка, нали ги знаеш какви са: от работа – вкъщи, мача със салата, филма с пържолата и после…

Рев, рев, рев. Сълзи, шумни хлипания, ужас. Двете съседки се спогледаха объркано. Какво пък стана сега?

- Той… Той е станал… Ужасен е…

Поне това успяха да уловят в риданието на Миа. Продължиха да мълчат, докато тя си плачеше, не се сетиха да я прегърнат. Ролките в косата й оформяха ореол, пеньоарът й се влачеше по пода като ангелски криле.

* * *

- Копеле, еба си майката вече… По цял ден яде тая моята! Връщам се от работа все едно ме е таковал бик, смазан, разби’иш ли, а тая ми оставила мусака колкото за половин чиния!

- Е, стига, бе!

- Честно, бе, копеле! И как да вечерям аз така, а? Аз сила нямам да се довлека до леглото!

Тежката ръка на брат му се стовари на рамото му успокоително.

- Брато! Я по-мъжки! ГолЕма работа, изяла ти манджата! Ще ти сготви пак!

Съпругът вдигна поглед и го центрира право в неговия.

- Бе, то това беше още преди месец-два! Много яде! И малко готви! И си лягам гладен!

Мъжете наоколо се усмухнаха, ама тихо, уважително.

- Смешно ли ви е, а? Абе, и аз искам да я натисна вечер, ама нямам сили, бе!

Поутихнаха, а той се ухили. Ухили, още засмя шумно.

- И знаете ли как разреших проблема? А? С диуретици!

Въпросителни погледи, даже вентилаторът-перка на тавана забави ход и той пояснява.

- Разхлабителни, бе! Сипвам й ги сутрин в чая, а понякога слагам и в киселото й мляко! Ама много силни диуретици, ви казвам! Направо всичко, що е в нея, изтича моментално в кенефа! Ха-ха! Седи там с часове, беее! Ха-ха-хааа!

И, да, всички се разсмяха гръмогласно. Само брат му попита:

- Брато, това не е ли малко кофти, бе? Жената цял ден е на тоалетната чиния…

И още по-силен залп от хилежи наруши атмосферата барова.

- Копеле, заслужИла си го е! Така не може да яде! Ама успява да сготви, ‘щото иначе си знае, че ще има проблеми! И готви, а аз ям! Ебати якото, най-накрая!

Бялата му риза, чиста-чиста, заискря. Перката на вентилатора над главите им го прекръсти. Някой някъде плачеше, а сърцето му отмерваше времето на всички семейни безсънни нощи на света.