Докато вратата се затваряше

Седяха на едно място под нивото на земната повърхност, което в зависимост от историческия период, в който реша да paste-на тяхната екзистенция, може да е: катакомби под средновековен замък, мазе на соц. блок, елитен бар. Добре, хайде, ще се спра на последния вариант – най-лъскав стои. Той само я гледа, тя също го гледа, но съумява и да говори. Понеже той, нали, както уточних, мълчи, моментално влиза в ролята на слушател. Което работи много добре за нейния монолог, няма как да отречете. 

(Тя) – Ти ми даде име. Първи ме видя. 

Косата й. Един кичур понечва да попречи на eye-контакта им, но тя го прибира обратно зад ухото още преди да се случи-каквото-има-да-се-случва. Седят наистина близо. Не прекалено. 

Сега, може би трябва тук някъде да стане ясно, че аз не седя на съседна маса (ако сме влезли окончателно в парадигмата за бара), а присъствам по някакъв друг начин в самото помещение. Забележка: редакторът на настоящия текст да оправи това – да вкара някаква метафизична shit-ня, да звучи по-така, купешко. 

(Тя) – Даже не си спомням как дойдох тук. Бях у дома, тъкмо си лягах… И ти се появи. Т.е. аз се появих тук. Или… Да, точно, когато ти се появи, започнаха вятърът, дъждът и светкавиците. Сега изведнъж стана тихо, но аз знам, че си бил тук. Вече има проход между двата паралелни свята или утре ще си мисля, че съм сънувала нечие познато-непознато присъствие и още ще усещам вкуса и допира на неговия свят. 

Вкус и допир. Вкус и допир. Вкус. И. Допир. 

(Тя) – Още ли се пазиш от детайлите? 

Изправиха се. Той се усмихваше, докато вратата се затваряше зад гърба му. И не знаеше дали това е добре, или не.

Мъжки сънища

- Спя си ей тук, на дивана. И в съня си чувам как някой звъни на вратата. Аз ставам, отмятам памучното одеало и отивам да видя кой е. Отварям и е някаква непозната жена, с такова, нали се сещаш, красиво, но празно лице. И пита за някого си, аз казвам, че няма такъв човек, той се извинява и си тръгва. И тогава отново се звъни на вратата. Ама тоя път наистина! Защото аз още спя и съм сънувал всичко това. Пак се звъни. На вратата. Ставам, отмятам памучното одеало като първия път и отивам да отворя. Няма никого. Тогава се сетих кого търсеше жената в съня ми. Търсеше мен.

- Нали знаеш как понякога в съня нещата не са такива, каквито са в действителност?… Ми, сънувам си аз, че съм с някаква много яка мацка и я чукам на кухненския плот, много яко. Класика! Ама нали се сещаш, че понякога в сънищата, такова, де, нещата са различно от наистина. В смисъл, нали се сещаш, И аз, така, качил съм я на плота и действам. И в един момент – ама нали знаеш как понякога са различни нещата в съня – в един момент осъзнавам, че чукам не жена, а охладено пиле. Такова, разопаковано, като в супермаркет. Какво ли значи това?

- Спя в детското си легло. Не такова, малко, ама съм бил на 7-8, когато спах в точно това легло. И спя си аз, когато усещам в краката си някакво движение. Повдигам завивката и се оказва змия. Голяма съвсем истинска змия! Беше много красива, движеше се адски грациозно, като разгонена жена, бавно и изящно… Какво стана после ли? Изяде ме.

Сънувах я. Тази, която позвъня на вратата, беше върху кухненския плот и беше змия. Долетя през прозореца, както преди правех аз. Подадох й кафе и чаша водка.

Sisters of night

Момичета, момичета, къде отивате? 

А момичетата, в надиплени вечерни рокли се сливаха с нощта. Но наистина се сливаха, ръбовете на силуетите им потреперваха сякаш от студ и не беше сигурно кое е жена и кое – нощ. Както обикновено. 

Кафето си горчеше, червеното си беше червено. Сервитьорката се приближи до мен с очаквателен поглед, въпросителен поглед, някакъв поглед. Понечих да се усмихна, но не ми се получи. Всичко това е съвсем нормално да се случва в този момент, тъй като кафето е на ъгъла на две доста оживени улици, съживени по-точно и то от тези жени, които си нямаха ясни силуети. Мястото, където се намирам, е денонощно, ъглово и, с изключение на моето ненатрапчиво присъствие, съвсем празно. А, да, сервитьорката наблюдава телевизор с изключен звук. Поглеждам към екрана, а тя отново ме фиксира подозрително. Аз – ако ме познавате, знаете, че е съвсем логично – не казвам нищо. Кафето продължава да горчи, нощта се сгъстява зад стъклото до мен. 

Момичета, къде, питам, ви водят краката ви, покачени на тънките токчета? Къде ярките, но стилни червила по устните ви избледняват? Къде късите ви палта се разтичат като моето кафе в разстоянието между две светли петна от уличните лампи? Момичета, къде отивате, когато аз съм тук и пия изтрезвително кафе в най-тъмния час на душата (както казва Фицджералд, не съм го измислил аз това, жалко). 

Телевизорът продължава да мълчи. Аз се обвивам с дима на цигара, а серитьорката започва да почиства пода наоколо. Подканващо. Глътка. Дръпване. Още малко дим. По-чист под до мен. Оставям парите на масата с бакшиш, през това време тя се облича. Ритуал като всяка друга нощ. Гаси лампите и всичко освен звездите, които обаче не виждаме, така че не се броят. И докато излизаме, почти допрели рамене, аз чувам токчетата на обувките й. Момичета, момичета, и тя ли е от вас? Ето, протяга крак след крак след крак, чувам я как си отива, силуетът й се плисва настрани по контурите си. Всичко ми взехте, момичета, всичко без нощта.

Рисуване по прозорец

Едно момиче стояло в топла стая. Навън било зима. Стъклото на прозореца до момичето се запотило и тя решила да нарисува нещо. Къща. С покрив и комин, с прозорец и врата, с пътечка до нея.

- Защо пътеката води до прозореца, а не до вратата? Да не би момичето, което живее вътре, да си има няколко мъже, които всички да се промъкват тайно през прозореца?

Момичето не отговорило. Нарисувало куче с каишка и с голяма пухкава опашка.

- Защо кучето ти е със затворена уста? Значи ли това, че не лае? Вярно ли е, че куче, което не лае, хапе? А обратното вярно ли е?

Момичето пак не отговорило. Нарисувало до къщата и кучето едно малко момиче. С коса на две опашки. С рокля до коленете. Момичето се заиграло с кучето, което не я ухапало. После, леко уморено, отишло до къщата по пътечката до прозореца, откворило го и влязло оттам. Вътре било топло и уютно. Момичето се приближило до прозореца вече от вътрешната страна и нарисувало на запотеното стъкло един огромен фалос като подарък за всички, които задават въпроси.

Призракът порасна

(Майка) – Моля те, вземи да си измиеш ръцете – виж се как си се омазал! 

(Син) – Така искам. 

(Майка) – Искаш да си целият в мастило, така ли? 

(Син) – Да, мамо. Така, като ръцете ми са в мастило, мога да оставям следи навсякъде. 

После той порасна – така се случва по принцип, не знам дали знаете – изнесе се от дома си и отиде на живее в Града на мъглата, много му хареса там. През повечето време вървеше по улиците, като вдишваше света като кокаин, плетеше краката си от опиянението си от града и… 

(Мъж) – Добър вечер. 

(Жена) – Добър вечер. Отиваме ли? 

(Мъж) – Ти знаеш ли къде отиваме? 

(Жена) – Не, но ти ме водиш. 

(Мъж) – Ти как ме видя? 

(Жена) – Видях те. 

(Мъж) – Обикновено не ме виждат. 

Тръгнаха. Раменете им се докосваха. Не си казваха нищо. Мъглата полепна по косата й, докато тя го целуваше на ум.

Главоболие

От известно време сънят му идва с шамар, без предупреждение и така главоболието си отива. На сутринта всичко е наред. Като нов епизод на забавен сериал. Който в последствие се оказва не толкова забавен. Вместо „Здрасти“ няколко човека го питат какво чете, какво пише, какво слуша. И той ги пита същото. Всъщност Вселената ни задава тези въпроси, а ние само ги отразяваме помежду си. „Комуникирайте, ваш’та кожа човешка!“, размахва пръст Вселената и ние се социализираме именно чрез задаването и отговарянето на нейните въпроси. 

Нощ е и той пресича малка улица с присвити срещу светлините очи (това не са автомобилни фарове, а звезди, които като карфици се забиват в очите му). Не вижда почти нищо. И една завиваща кола се опитва неуспешно да го блъсне. Това не го притеснява, а само го кара да забърза ход. Причината за това му състояние – разширени зеници след преглед при офталмолог. Преди същинската част на прегледа са разменили само един въпрос от негова страна и отговор от доктора. 

Боли ме глава, казва, може да е от четенето или от работата пред компютър. Всяко главоболие е непримиримост с реалността, усмихва се докторът. Всяка тъмна половина иска да превземе светлата, сянката иска да отмъсти на светлината за създаването си.

Hidden Track

Пред вратата на таксито стоим и (се) чакаме. Пред вратата на нощта не смеем да пристъпим – вътре е хубаво, уютно, наше. 

Безсъние и главоболие, които никой алкохол и никакви хапчета не лекуват. Лекарят казва, че проблемът не бил физиологичен. 

Твърде много мислиш, Федър. 

Твърде много мислиш, Тайлър. 

Твърде много чувстваме, докато се стараем да удавим мисъл за докосване в чашите пред себе си. Докосваме тях. 

Това е hidden track. Ако не изчакаш достатъчно дълго, след като всичко очаквано е свършило, никога няма да го разбереш. А ако чакаш прекалено много време, hidden track-ът ще изчезне ли, Федър? Ще изчезне ли, Тайлър?

17 ноември

Сутринта на 17 ноември просто не дойде. Така се случи. Хората се събудиха от алармите на мобилните си телефони, казаха си „Добро утро“ с прозявки, босите им крака студено шляпаха по плочките на техните бани, зъбите им бяха измити от четките и пастите, телата им се стоплиха под горещата вода на душовете, хавлиите и халатите ги прегърнаха почти интимно, очите им и тъмните кръгове под тях се огледаха в огледалото – ето, началото на поредния работен студен ден. Но грешаха. 

Още докато излизаха от домовете си, докато завъртаха ключовете в ключалките на външните си врати и сърцата си, вече знаеха, че нещо ще се случи. Или няма да се случи. А после, докато излизаха от жилищните блокове, дъхът на зимата се сля с техните собствени като преди целувка. Те вдигнаха по-високо яките си, увиха се в шалове, потъркаха длани, сякаш за да запалят огън. Навън все още беше нощ и те го виждаха. Нищо, мислеха си, просто вече е зима, нормално е дните да са къси, нощта ще си отиде. Качваха се в автомобилите си, в таксита и автобуси, отиваха нанякъде, а нощта напротив – оставаше си полегнала на хълбок, вгледана в тях с лека усмивка на жена, която никога не са имали, но ги кани да влязат през прозореца в уютния й дом така, както тя влизаше неканена при тях. Лежеше си така, застинала в 2:00 и изобщо не помисляше да им обясни защо това се случва. А те, всички те се движеха вече в своите невъзможни за изчисляване траектории. Поглеждаха часовниците си, взимаха си закуски, влизаха в офисите си. Правеха необходимите крачки и всякакви движения, за да си внушат, че 17 ноември е обикновен ден. 

А той не е. 17 ноември е нощ. 

Нощта протяга безкрайните си крака. Нощта пие Finlandia. Нощта държи между тънките си пръсти slim-цигара. Нощта целува бавно и призрачно. Нощта е боса, с червена рокля. Нощта си има едно квадратче трева с няколко дървета и детска люлка, където се крие, докато не я виждаш. Нощта има нервен смях. Нощта те чака с широко затворени очи да долетиш. Нощта пие магически хапчета за сън, от които заспиват хората, а не тя. Нощта държи портокал в ръката си, а ти се чудиш откъде идва уханието. Нощта те пази от детайлите. Нощта идва с дъх на череши, джинджифил, индийски пръчици и пипер. Нощта се крие в десния ти джоб. Крие се. 

Хората все още бързаха за някъде, докато навън продължаваше да е 2:00. Понякога нощта увлича. Като дете, което знае, че не трябва да влиза в гората. Но нещо го преследва, то иска да се скрие. И избягва в тъмното. 

Цял ден остана нощ.

Вървене

Иглата стърже по грамофонната плоча. Докато седим на пейката до реката, всичко е наред. Всички са надрусани до безсмъртие, но мен не ме хваща.

- Все нещо ще се случи, спокойно.

Не съм спокоен. Въздухът трепери и от време на време се появяват искри. От тях палим цигари. Техният дим ни скрива от минувачите. Реката шуми. Плочата стърже.

- Хайде, хайде да вземем още малко.

- Не, трябва да тръгваме.

- Последно. И ставаме.

Смъркаме нощта на нестройни линии. Аз им се усмихвам – “Всичко е наред, enjoy the ride, аз ще се справя…”. Изправят се един по един и тръгват, без да си кажат и дума. Аз тръгвам след тях, естествено. Ще е малко странно, когато всички освен мен са във филм, който няма да мога да усетя и разбера, но нямам против. В това нещо винаги сме заедно.

Има един бар, който не е точно в този град, не точно в тази реалност, но май сме се запътили натам. На крачка-две са пред мен, но едва различавам кой кой е по силуетите. По-бързо. По-внимателно. Оправям яката на сакото си. Тъмнината около нас става с една идея по-гъста. И все пак знам, че сме сами. Това не ме притеснява.

- Влизаме.

Не можем да влезем където и да било, защото клубът е на поне 5 минути от настоящото ни местоположение. Онази игра продължава да гали и наранява плочата. Някой от тях се обръща към мен. Опитвам да не изоставам, да забързам крачка.

И тогава.
Разбирам.
Че седя.
На пейката.

(Ве)черната рокля

(Сестра) – Знаеш ли, снощи те сънувах. 

(Брат) – Странно, и аз теб! 

(Сестра) – Ама не беше като човек, а като снежинка.

 (Брат) – Като снежинка? 

(Сестра) – Да. Падна в дланта ми – бях без ръкавици – и постоя така. 

(Брат) – Не се ли стопих? 

(Сестра) – Не. После гледахме бялото нощно небе. 

(Брат) – Почти като в моя сън. 

(Сестра) – Какъв беше? 

(Брат) – Ами, ти беше в една червена рокля, такава, вечерна. 

(Сестра) – Черна? 

(Брат) – И това, да.

(Сестра) – Ама червена или черна беше роклята?

(Брат) – Няма значение.