Тази история Доктора я разказал на Г., а пък той – на мен. Така че няма как да не е вярна. Всички лица и събития са… Да, де.
Имало едно време човек, който си имал истинско име. Да, ама той никак не го харесвал, пък и бил наистина болен фен на един световен отбор. Какво като е на около 50 години – не може ли да си има хоби, мания, нещо, което да го занимава? Събирал той с години всякакви сувенири на въпросния тим – екипи на играчи, картички, чаши с логото, плакати, че и тетрадки, химикалки, шапки, заделял пари от мижавата си заплата, за да си вземе бутонки като на някой от играчите. И в един момент взел най-важното решение в живота си – сменил си името. “Ама къде-къде е по-добре да се казвам като любимия си отбор!”, си казал той и се отказал официално от незабележимото Иван Георгиев, Георги Иванов, Петър Иванов Георгиев или каквото там било. Защото оттук нататък всички щели да го наричат и запомнят с новото му име, което съвпадало с това на велик футболен отбор. В началото това си останало една скромна промяна, но в един момент медиите надушили сензацията – как да не вземат интервю с перко, който се е кръстил на отбор, а? О, това, мислели си те, ще е мегаинтересно, всички ще му се смеят, ще го сочат с пръст, ах, колко яко ще стане, бахти тиража ще шибнем! Така и станало, та вероятно знаеш за кой именно човек става дума.
Новостта обаче: нашият герой включил, че в отбора му-адаш играе негов адски известен сънародник. Няма как да не пробва да се свърже с него по някакъв начин. Все пак пичовете от доста медии му били задължени, та пуснал той всякакви връзки, за да открие телефона на личния мениджър на въпросния играч. Открил го само срещу няколко часа разговори и седмица, отделена на това усилие. Мениджърът се оказал адски отзивчивото копеле, а и бил чувал за случая на нашия агент, та веднага завързали разговор. И в един момент от безценния разговор с чужбина в пространството се появил важният въпрос: “А ще може ли, така, той, нали, да ми прати тениската от екипа си?… За мен ще е чест…”. И тук мениджърът, този сензацолюб, веднага си направил сметката – ще пусне съобщение до медиите за случая, ще стане ултраяко, шум, лудница – и отговорил: “Не само, че ще ти даде тениска, а аз лично ще поема разходите ти до тук, за да можеш да присъстваш на мач на любимия си отбор и да си на първия ред!”. Дали не се зарадвал отбороименният? Подскачал като малко дете, щом затворил телефона. Не можел да повярва на късмета си. Обадил се на всичките си приятели, половината от които го смятали за откровено смахнат. Опаковал си малко дрехи и евтин дезодорант в единствения си куфар и бегом към летището. Преди това взел заем от един от по-близките си авери, ‘щото, да, мениджърът щял да му плати билета за мача, както и хотел за една нощувка, ама той все пак трябвало да яде, пък и такси до и обратно от летището никак не е малко, така преценил той. Уредил всичко светкавично и съвсем скоро вече бил на първия ред. Гледал с широко отворени очи, за да снима всичко на HD качество. Не помнел никакви подробности от пристигането, но ето че вече бил тук! Мачът не бил нищо особено, това биха казали спортните коментатори, пък и въпросният отбор загубил. Това обаче нямало съвсем никакво значение за късметлията – той скачал, скандирал, пял песните за отбора в един глас с тамошните ултраси, изобщо влязъл за малко във футболнофенския рай. Оня негов приятел, който му заел пари, би казал пък, че се държи като на сватба, но това също нямало никакво значение. След последния съдийски сигнал мениджърът на неговия сънародник го оставил за малко и след секунди се върнал заедно със самия играч. Блеснали очите на героя – ето го, тук е, от плът, кръв и доста пот! Играчът се ръкувал с него, снимали се, а после съблякъл фланелката си и му я подал. Десетки фотоапарати на местни и наши родни медии запечатали този паметен миг, а светкавиците се отразявали в радостните сълзи на звездата на вечерта. Играчът помахал за чао и се метнал не към съблекалните, а в невъзпитано лъскава и огромна лимузина. После е ясно – хотелска безсънна от вълнение нощ, самолет наобратно.
В столицата на малката му държавица го очаквала всекидневната суета, но той решил изобщо да не й обръша внимание, колкото и да се опитвала да флиртува с него. Поне за няколко дни. Или седмици. Отключил вратата на апартамента си. Още преди да се съблече, да разопакова багажа си или да си вземе душ, отбороименният извадил с благоговение опакованата все още понамирисваща тениска. Сложил я в предварително подготвената рамка и я закачил на стената (бил забил важния пирон още преди да замине, всичко било по план). Отдръпнал се няколко крачки назад. Ето я! Най-сетне! Сбъдната мечта! На стената. В спалнята му. В дома му. Там, където били само той и тениската на играча от любимия му отбор.
А светът наоколо даже нищо не разбирал от чистата радост. Даже Доктора, Г. и аз сме в тоя кюп.
