Сенките

Това, естествено, не можеше да се случи през някой обикновен сезон. Беше призрачно лято и сенките на хората раждаха нови хора така, както от падналите жълти листа след месец щяха да започнат да никнат свежи цветя. Ние бяхме виждали тези сенки, бяхме ги следвали, бяхме говорили с тях и бяхме ги слушали, един от нас веднъж дори танцува със сянка,  валс танцува, вечерен валс. За няколко години спряхме да се удивяваме на появата на някое ято сенки, когато тъкмо настъпваше прохладното призрачно лято. Никой не говореше за сенките – това беше като неписан закон. А ние бяхме жадни да разберем какви са, толкова много искахме да узнаем повече за тях, откъде са дошли, защо, кога… Осмелихме се и попитахме баба ни дали е виждала сянка, ама от тези, не обикновените, които хвърляме под слънцето. Тя се усмихна. Беше седнала в люлеещия се стол и ни отговори с бавни, топли думи.

- Виждала съм ги. Да, зная ги тях. Като бях на вашата възраст някъде, срещнах първата сянка. После срещнах и други.

Хубаво време беше…

- Разкажи ни повече за първата сянка, бабо!

Въздъхна вместо пауза.

- Но само ако обещаете, че после ще ме оставите да подремна малко…, нали? Да, да… Беше едно юнско утро, горещо, но ветровито. Бях с една бяла рокличка, на червени точки. И с хубавия гердан от мама. И с пантофките. С диадема и с дъх на мляко с какао, което бях изпила току-що. Мама ме прати да купя хляб от бакалията, а аз се затичах силно, роклята ми се издуваше от вятъра, сама се носех напред, смеех се, подскачах. Тичах с усмивка, малките ми крака… И тогава…

Мълчахме.

- Тогава той дойде. Сянка. Завъртя ме заедно с вятъра. Хвана ме за ръка и затича с мен. Момче-сянка! Див, неопитомен. Не се уплаших. Тичахме ли, тичахме с вятъра, под ранното, но вече парещо слънце. Прах се вдигаше около мен и него, облак прах ни прегръщаше. Герданът ми звънтеше предупредително, пантофите се сливаха с ходилата ми. И неусетно аз прегърнах него, а той-мен. така, докато тичахме, с по една ръка. Тичахме като непознато същество – получовек и полусянка – с четири крака, четири ръце и две глави, тичахме и се смеехме в един глас. Така се запознах с него. И години бяхме заедно навсякъде. Само аз го виждах. Само двамата бяхме на света. Да…

И баба потъна в неочаквана дрямка така, както си говореше. Спогледахме се обидено – не можеше да заспи тук и да не ни разкаже историята. Не беше честно!

- Бабо? бабо!

Отвори очи, без да се стресне от виковете ни. Усмихна се пак благо-благо и продължи историята, сякаш никога не е спирала.

- Пораснахме заедно с това момче-сянка. Където той – там и аз. Където аз – той след мен. Като сянка ми беше, сянката на моя живот, на моята младост.

Усмихна се.

- Кой беше това, бабо? Какво стана после?

- Една друга сутрин, досущ като тази сега, всички сенки изчезнаха. Уплаших се, че съм го изгубила завинаги. Търсих го в къщата, по двора, в хамбара… Но го нямаше. Тогава разбрах, че именно вятърът носи тези сенки, той им позволява да се движат сред нас. А сега ги нямаше. Всички сенки бяха изчезнали. Дълго безветрие беше. Вече бях пораснала, бях родила майка ви. Но не можех да й кажа за сенките, просто сърце не ми даваше да й кажа…

- Кое беше момчето-сянка, бабо?

Баба ни погледна над очилата си и каза:

- Дядо ви.

Подскочихме мигом. Побягнахме. Тя не извика след нас, остави ни да си вървим, уплашени, смели, луди деца. Бягахме, без да спрем – там, по прашния път, който едно време е водел към бакалията. Задъхвахме се, но продължавахме да се състезаваме с вятъра и сенките около нас. Тичахме още и още, все по-далеч от баба и от дома. Тичахме часове, докато не се уплашихме, че ще припаднем от преумора. Краката ни пареха, краката ни бяха отмалели, а нямахме сили да си поемем дъх.

„Горките!“, мислеше си баба. „Просто не знаят, че са безсмъртни.“