Оригами

Картата беше станала на гъз в чантата му. Извади я ненужно внимателно. В гънките й беше целият град, където той щеше да си разхожда обувките през следващата седмица. Виена. Нощна Виена, както е в момента, каза си той, натъпка обратно в чантата ненужната карта и тръгна. Отправна точка той си нямаше, ала така му се искаше да влезе в атмосферата и пулса на града – да пие хубаво кафе на някое спокойно място, да поседи на топъл площад, че дори и да нахрани някой и друг нощен гълъб (специална порода, не ядат хора). 

Това, естествено, се случваше в края на лятото. Улиците бяха нароени с туристи, които бяха толкова широко усмихнати, че Рей се почувства никак не на място. Бързо влезе в първия появил се от нищото бар. Почти празен. Почти истински. Почти заспалият барман му зададе въпроса с очи, Рей попита дали случайно нямат вино от глухарчета, оказа се, че има, поръча си греяно въпреки температурата навън. Ето, зад огледалните стъкла нощта се движеше под и около хорските крака. Те сочеха всичко, бяха шумни, екзалтирани, неуморни. Правеха една паяжина, разгъваха своите карти, питаха местните за посоки. Жужаха в лятната нощ. Рей си сипа в чаша от горещата кана, която вече стоеше пред него. Отпи. Устната му кухина прие спираловидното движение на течността, взе си от топлината й. Барманът беше изчезнал някъде. Рей се поколеба за секунди, но се протегна към раницата си, която кротко дремеше на пода, отвори я и отново извади картата. Смачканата хартия беше сравнително чиста и изобщо не се съпротивляваше на действията на Рей. Той се опита да види какво се случва въпреки мъждивата светлина. Дали да не си направи маршрут, който да следва през идните дни? Или поне някакъв план? Усмихна се. Още няколко глътки вино. 

Знаете, че неделните вечеро-нощи във Виена носят някакви си там градски аромати, които не могат да бъдат описани на хартия. Затова Рей не се и опитваше да категоризира нищо. Почти прикритата му усмивка си висеше на лицето му, докато хората зад стъклата продължиха да не бързат, но да стават все повече и повече. Това вино. Барът беше станал още по-тъмен. Някаква жена стана от масата в дъното, изправяйки се с някаква хищническа грация, с едно движение се озова в шлифера си, остави пари на масата и се запъти към Рей. А всъщност към изхода. А всъщност към виенската нощ. Рей въздъхна тихо и пи още вино, а после и още малко. Погледна неразличимата вече в тъмнината карта в ръката си. Постави я на пода. Стъпи върху нея. И всички гънки се изправиха.

Evidence

Мислех, че вече съм прекалено пиян, когато седнах в бара и, съвсем логично за мен, халюцинирам. Защото към масата ми се приближи сервитьорът-филмово клише: с бялата риза, черен панталон, незапомнящо се лице, кърпа през единия лакът и тефтер в ръката.

- Добървечеркаквощежелаете?

- Моля?

- Добър вечер. Какво ще желаете?

- Ами…

Тя се появява до мен и ме допълва внимателно:

- Две големи Finlandia. И една сода с лимон.

Поглеждам я. Тя съблича палтото си и го поставя на близката закачалка. Сервитьорът се отдалечава от масата.

- Как се появи тук? – питам.

- Аз винаги идвам при теб, когато трябва.

- Така е.

Тя съблича палтото си отново. Как го прави два пъти – нямам никаква идея, но го виждам достатъчно ясно. На закачалката вече трябва да има поне две нейни палта, поглеждам, но си е едно. Кимам за наздраве и отпивам. Нямам никаква идея кога нашият човек се е върнал и е донесъл чашите.

Идилия. Опушеният бар пулсира с някаква декемврийска предколедна трескавост, но ние успяваме да се изолираме от всичко това. Тя ми разказва за главоболието и безсънието си, а аз на нея – за едно пътуване до Париж, в което щях да се изгубя.

- Как?

- Е, как… Дадоха ми един адрес, трябваше да ида на гости на приятел, но се обърках, влязох в грешен апартамент, той беше отворен, представяш ли си. И там стана мазало, едно семейство ми крещи на френски, аз им ръкомахам… През това време ти не си могла да спиш.

- Да, защото нямам покой със себе си.

- Най-интересните хора, които познавам, нямат покой със себе си.

- Така е, но това не пречи да ме боли глава, вече това е нормалното ми състояние.

Сервитьорът оглежда масите. Аз оглеждам чашата й. Чашите винаги се оглеждат за мен, не знам защо така става, някакво необяснимо привличане се получава.

„Evidence” на Faith No More звучи някъде отдолу, от пода, под краката ни, под кожата ни, под душите ни. Светлината е доста мълчалива, червеникава.

- И тази нощ няма да спя, казва.

- Вероятно и аз.

- Може да не спим заедно.

Нощта навън е толкова гъста, че е притиснала вратите и няма как да се излезе или влезе. Заложници сме на водката и това място. Усмихваме се.

Време е за следващата Finlandia. Оглеждам се за ретро сервитьора, но него го няма. И барманът отсъства. Поизправям се. Повечето сепарета май са празни, но не мога да съм сигурен заради светлината.

- Пак със сода и лимон, нали?

- Да.

Изправям се с леко поклащане, но уверено отивам към бара. Но и там няма никого. Приближавам се и надничам в стаичката за персонала. Тогава виждам бармана и сервитьора, само двамата, които в пълно мълчание настъргват кашкавал. До тях има купа с нарязани гъби, няколко доматени соса и готови теста за пица.

- Какво става тука, бе?

- Махни го оттук! – изсъсква барманът.

- Господине, барът затваря в 11 сутринта, нали ви предупредихме.

- Че сега колко е часът?

- Без петнайсет.

- Ама навън е нощ, бе!

- Не, господине, почти обяд е. Извинете за неудобството, но, моля ви, нека оправим сметката, ако сте приключили с госпожицата и ще ви изпратя до изхода. След малко имаме детско парти тук.

- Какво имате?

- Рожден ден. На момченце, прави 9 години. Много извинете, че…

Отдалечавам се, докато барманът продължава да стърже кашкавал. Музиката е спряла и в основната зала. Тя ме чака.

- Май ще трябва да тръгваме, казвам.

- Добре.

Изправя се. Подавам й палтото. Сервитьорът с бялата ризка търпеливо ни чака.

- Лека вечер, пак заповядайте.

Отваряме входната непрозрачна врата и слънцето ни удря по един звучен шамар. Аз я прегръщам, тя се усмихва. И почти се сблъскваме с едно малко момиче с нейната усмивка и момче с моите очи. Децата на онова френско семейство. Отиват на рождения ден.