Значи, обиден и по детски разочарован се почувствах, като видях, че нищо не се е променило. Поне нищо особено. Какво да му гледам на града – град като град: улици, къщи, салтанати. Само дето не беше Виена, а София. София през 2051. Неособено футуристична, никаква впечатляваща необарокова архитектура, липса на глайдери вместо бензинови автомобили – същата шитня си беше, няма какво да се лъжем. Е, броят на хората беше значително намалял, поне ако съдя по движението по улиците. Имаше смог, сивота и един много такъв, научнофантастичен студ. Може това бъдеще да е едно доста Стругацко, а не Лукаско, какво. Може, ама не беше. Но това ще стане ясно след малко.
2011 беше една от най-гадните години в живота ми. Няма да навлизам в подробности, защото не ви вълнуват дребните ми екзистенциални хленчове, но така си беше. Така че изобщо не се поколебах, когато от БАН ме привикаха с телефонен разговор (имам предвид наистина „телефонен“, а не „джиесемен“ – бяха звъняли на родителите ми, които осъществиха връзката с мен, абе, изобщо дърташка история, ама БАН, нали), за да стана един от десетте, които ще пльокнат в бъдещето. Викам, защо, бе, пратете някой учЕн, някой политик – да се облажат, да мислят нещо там, мене защо. А, не, викат, ти ще напишеш там един роман – такъв фантазен (имат предвид фантастичен) и ще промениш настоящето ни с него, като се върнеш. Да, ама чакайте сега – разправях се до последно – аз там трябва да го напиша съвсем битово-реалистичен, за да е фантастика после тука, нали така. Прави каквото си знаеш, ама с книга трябва да се върнеш, защото иначе жални ти котка и жена. А аз как да обясня, че трябва според вас моментално да замина, а? Как искате да напусна семейството си, бе, БАНери? Спокойно, ние ще обясняваме, наша грижа е. И не се плаши – никой от останалите в екипа няма да ти пречи – всеки от вас си има задача, няма да се засичате дори в бъдещето, само слизате от телепорта и си започвате нещата.
„Нещата“ си ги започнахме още преди самия темпорален скок – облякоха ни в някакви неопрени с хромови пластини на определени места, сложиха ни невъзможни подобия на оксиженистки маски, връчиха ни и обувки, тежки боти. Единият военен, който се върти наоколо, ме гледа осезаемо лошо. Викам, това сега да го пиша ли в романа или не, това с подготовката. Какъв роман, пита. Махам с ръка. После махам и с крак, а след това и с другия, защото трябва да изследват жизнените ни показатели. Копеле, сега ще съм нещо като терминатор, ама ще пътувам наобратно – той промени хода на историята, описа бъдещето, промени миналото, превърна се в легенда, бла-бла, факинг бла. Движи лява ръка кръгообразно в лакътя, а десен крак само в глезен – движа. Подскочи единайсет пъти и после се завърти на 360 градуса през ляво рамо – скачам, въртя се. Падни за петдесет лицеви опори – какво – не, бе, споко, ебаваме те. Уморих се. Честно. Айде, добре, влизай тука. Готови сте и десетимата – не говорете помежду си, гледайте пред себе си, прочетете инструкциите, има по един лист А4 за всеки в телепорта. Наистина се качваме и киснем около час, през което време почти научавам наизуст какво се случва през тези 40 години приблизително, а и как да реагирам, ако някой се усъмни, че не съм от онова време. Абе, всичко е толкова подробно, че почти заспивам. Но послето става голямо После, ЩРАК, някаква светлина, винаги е ярка светлина в такива моменти, и – готово. Никакви драми, крясъци, друсания като на Цариградско шосе в далечната 2011…
Излизам. Ми, да, казах вече – същите улици, малко повече мръсотия, по-различни дрехи на околните. Телепортът е спрял в някакъв безистен на оная улица, която преди беше Граф Игнатиев. Излезли сме, машинката се е камуфлажирала крайно успешно, така че всеки тръгва да изпълнява своята задача. Трябва да обходя определени места, а след това да закупя някакъв портативен компютър и да пиша. ВУУУП! – трамвай или поне някакво екстрено трамвайоподобие едва не ми отнася дясното рамо. Поглеждам надолу – пътуват на по една релса и очевидно да доста по-бързи от тия от моето време. Грешка, сега е моето време. Оглеждам се. Жените! Жените наоколо са ужасно много. Даже в първия момент си мисля, че всички са жени. Високи по поне метър и осемдесет, клечесто слаби, с дълги, прави и еднакви коси и крайници. Приличат на клонинги. Повечето са облечени в шлифери. Тук е есен, а не кишава зима. Как става това, след като преходът е точно 40 години напред – никаква идея. Пресичам наистина бързо екс-Графа и се озовавам на мястото на книжния пазар. Само че там няма книги, няма дори електронни четци. Има седем-осем оченабиващи се дилърчета, които не знам какво продават, но толкова им личи, че не са легални, че няма как да не се приближа.
- Руска класическа искаш ли, бате?
Задавам въпроса с поглед.
- Руска, бе – Достоевски, Толстой, тия дъртите. Искаш ли? Две К и си готов. А?
- Две хиляди? Евро?
- Е, какво, в левове ли искаш, бе, ха-ха! Казвай дали ще купуваш, че нямам време.
Оглежда се нервно. И той е с шлифер. Тук май всички са с шлифери.
- Не, не, благодаря ти. Чел съм ги.
Започва да се хили, ама толкова шумно, че околните шлиферни моделкоподобни жени ни поглеждат с нескрита неприязън.
- Чел си ги? Ама наистина? На четец? Или, ко-пе-ле, на хартия? Ти на колко си години, бе, дюд?
Оглеждам се нервно и аз, но по причина, която май няма нищо общо с неговата. След 40 години ще продават спомени за книги, които не се налага да четеш – само плащаш за спомените и ти ги чипират в паметта… Той продължава да се смее и дори маха на единия си колега – явно ще го викне, за да го запознае с необичайния казус. Използвам момента, за да си тръгна. Никой не ме и спира. Фонтан на площад Славейков – очаквано – няма. Отбелязвам, че няма и дървета. Няма паркирани автомобили. Само шлифери и хора в тях. Оглеждам се за магазин за техника, наистина ми трябва лаптоп, таблет или нещо подобно. Виждам един точно на ъгъла на бившия площад Славейков с бившата Солунска. забързвам крачка въпреки тежките боти. Духа стерилен вятър. Под краката ми е сухо. Небето над мен е сивосиньо, спокойно, непривличащо ничие внимание. Още няколко метра до магазина.
Тогава я виждам. Стои и се оглежда за мен. Вижда ме. Усмихва се, но съвсем леко. В първите две секунди просто ми напомня на жена ми, но после се убеждавам, че наистина е тя. Има нейната усмивка, нейните очи, нейната нейност. Как се е озовала тук? Дали ония тъпи гъзове от БАН не ми правят тест по този начин? Тя не помръдва. Усещам потреперването под краката ни, когато се приближавам още малко. Ето ни двамата, извън нашето време. Историята се ражда отново. Ние чертаем в момента кардиограмата й.
- Хайде! – казва. Не ме хваща за ръка, както бих предвидил, но тръгвам без колебание след нея. Познавам добре тази жена, макар че тук, 40 години след нашето време, нищо не е сигурно. Тя бърза. Малките й крачета се движат доста по-бързо от моите – решавам, че в разказа ще го отдам на темпоралните разлики, шок, стрес, тия неща – и се налага да се постарая, за да вървим в едно и също темпо. Естествено, облечена е в шлифер, а аз не съм, аз съм си с оня смешен костюм, бързаме, още и още. Оглеждам се междувременно, а наистина твърде малко се е променило за тия 40 години. Повечето сгради са си съвсем същите с изключение на някоя олющена фасада и fast food ресторантите, които наистина изглеждат като за 2051. Тя бърза, аз бързам, ето, почти тичаме напред. И едва тогава хваща ръката ми, да, дръпва ме внимателно, но категорично към някакъв вход там, където преди имаше някакво смешно пазарче на Графа. Метална врата, покрита с флуоресцентни графити. Бутва я и влизаме. Оказваме се не в някакво вътрешно пространство, а на друга улица. Не ми е позната. Поглеждам нагоре и на носа ми пада нещо.
- Снежинки.
- Цял ден си мисля за тях! – казва тя и отново се усмихва, този път по-видно.
- И аз.
А снежинките наистина падат по лицата ни, филмови снежинки, холивудски, от моето време. Сигурно тя ги е донесла. Или са пропътували няколко десетилетия заедно с мен, за да ни направят уют тук, на мен и на нея. Поглеждам я в очите и тя не отдръпва поглед. Пропукало се е времето, цялата им теория на БАН за това как се движат темпоралните частици издиша, без да е вдишала – това тук не е алтернатива на моята жена от 2011, защото е самата тя. Пътуването я е променило – все пак през 40 години е пътувала, съзнателно или не – и сега може би не иска да се издаде, че тя е тя, а може да я е страх от БАН, не зная. А и не е особено важно. Важното е, че знам коя е. И знам какво ще напиша. Ще напиша за погледа й, това ще напиша за бъдещето, т.е. настоящето, т.е. да, ще разкажа на 2011 за нея в 2051, за усмивката й и за начина, по който изважда малките си ръце от джобовете на шлифера, протяга ги нагоре и чака приземяването на всички снежинки на света. За това ще напиша. Това ще е един много новаторски роман, копелета! Ще им издухам главите на ония мастити драскачи, дето се правят, че пишат много градско и модерно през 2011. Гъзовете им ще скъсам с тая история! А толкова ми се иска да не се налага. Просто – ебаси, не е просто – но ако можеше, ей-така, да си остана тук с нея. Нали разбирате, да не се връщам, нали тя е тук, да тегля една минималистична на БАН, да остана в еднорелсовия шлиферов град с дилърите на прочетени книги, където нищо не е каквото трябва да бъде, но е това, което ще е, ако сега бях на 68 – това щях да видя от новата София. Не може ли сега да я прегърна, да се затичам с тази жена, която ме обича навярно колкото и тогава, да целунем снежинките в бъдеще време, а, дали не иска, не иска ли да се скрием от света, аз да пренапиша всички книги, а тя да пренапише мен, не иска ли да изшибаме света с всичките му вариации на бъдещета и да се обичаме дори тук, не иска ли да пием тукашния еквивалент на кафе сутрин в нейното легло, докато други наши версии се будят сами и нещастни?
- Искам! – казва тя.
