- Познавате ли съпругата ми?
- Моля?
- Не, тя не се казва Моля! Значи не я познавате?
Беше непознат господин с шапка борселино и монокъл. Стърчеше до мен въпросително, докато вечерта ни покриваше с един уютен похлупак.
- Ами, не. Не, не я познавам – казах вече по-уверено и се отдръпнах половин крачка настрани.
- Кого? – попита той рязко. Явно не следеше и без туй краткия ни и безсмислен разговор.
- Съпругата Ви, господине. Не познавам съпругата Ви.
- Ооо! – оживи се той на момента. – Но ето, че говорите за нея! Значи не Ви е непозната! – и ме посочи с пръст, усмихвайки се разобличително.
За протокола: никога не бях виждал този господин. Познавам, бих казал, цял калейдоскоп жени, но за нито една нямах изрична информация да е съпруга именно на това лице, което всъщност не бях срещал до преди минути. Наистина се смрачаваше, стояхме на спирката, аз чаках трамвай, който вече потракваше в далечината с пулса на скорошното ми избавление от този луд.
- Ъъъ, господине, извинявам се за неудобството, вероятно ме бъркате с някого, а аз трябва вече да вървя…
- Ето! Ето, пак излъгахте! – възмути се той, а монокълът падна от лявото му око и злостно увисна на верижката си. – Излъгахте ме безмилостно преди малко, че не познавате моята, уви, неблаговерна жена, а сега имате наглостта да ме лъжете отново и то гледайки ме в очите!
Трамваят изтрака с една идея по-силно по скАлата на успокоението. До мен, но все още далече. Трябваше да отговоря.
- Как по-точно Ви излъгах, ако смея да попитам? – то се е видяло, че трябва да му вляза в тона, поне да е с изтънчен маниер.
- О, очевидно смеете! А аз ще ви отговоря: казахте, че ще си „вървите“, но стоите тук, на трамвайната спирка, и всичко сочи, че сте избрал този вид превоз. Опитахте се да ме заблудите. Нима ще отречете това?
Вибрациите на Вселената във Виена са различни от тези в Истанбул или Рим, например. Не знам защо, но винаги преди да заспя се пренасям именно тук. Не на това конкретно място, но търся този въздух, тази динамика. Допада ми.
Точно сега червеното на ръба на хоризонта беше като на макове, отглеждани ревниво в кралска оранжерия и пазени за онези аристократични приеми, които идеално пасват на този град и в днешни дни. Да, беше притъмняло още, облаците бяха раздрани единствено от кучешкия зъб на луната, която зяпаше безцелно абсурдния ми разговор с непознатия. И докато аз гледах неопределено небето, трамваят най-сетне спря на метър от нас и въздъхна.
- Радвам се, че се запознахме! – този път наистина излъгах. – И лек ден!
- Но… Но Вие просто ей-така ще се качите на трамвая си и ще ме оставите тук? Ами моята съпруга?! – изстреля той войнствено. Борселиното му леко се беше килнало настрани от превъзбудата, а самият той ме гледаше изумено-укорително. Вратите се отвориха с механичен шепот на ято изкуствени птици и аз наистина се качих в трамвая. Бързо се обърнах.
- Вие сте плод на моето въображение и аз след малко ще заспя, а утре няма да ви помня! Сбогом! – провикнах се преди вратите на виенския трамвай и на софийския ми сън да се затворят помежду ни.
- Колко буржоазно – чух как промърмори господинът, понамести шапката и монокъла и се събуди.
