Имало едно Време. Точно така, това е цялото първо изречение. Защото нашият герой тук наистина се казва Време. Сега щеше да е логично да ви кажа и на колко години е Време, но, нали, поради същността на неговата мултитемпорална екзистенция това няма как да се случи. Кажем ли обаче, че ако времето си имаше антропоморфна персонификация (както например Смърт в книгите на Пратчет), щеше да изглежда точно така, няма да сме много далеч от истината. Можем и да си го кажем направо: става дума за съседа от долния етаж, който е такова смачкано и полуразпаднало се старче, че измислих горните няколко изречения, за да ви разкажа за него. Така, Време е ужасно досаден тип. Поради прогресивното си оглушаване той слуша своя огромен телевизор наистина силно. С всяка година по-силно и по-силно. Да, и дори по-силно. Това се случва от обяд до около 5 сутринта. Как Време издържа до толкова късно? Много просто, налива се с кафе като побъркан, защото сърцето му вероятно е по-здраво от моето, а и съм виждал дъщеря му, която му носи от време на време по няколко буркана инстантно кафе, съдържанието на които той явно унищожава с бясна скорост. Защо гледа толкова много телевизия? А какво да прави забравен от всички старец, когото посещава само дъщеря му и с когото никой съсед не общува? Да не забравяме – той все пак е Време, така че има всичкото време на света.
Тук май трябва да ви разкажа някоя история за моя старец, но всичките му вечери някакси се сливат в една. Поне доскоро. Аз се прибирам късно и повечето пъти съм достатъчно пиян, че да заспя веднага, но има случаи, в които ставам да си сипя вода (знаете за страстната любов между препиването и жаждата) и тогава го чувам. Т.е. не него, а повторението на серия от някоя сапунка, която Време следи. Това, честно казано, не ми пречи. Дори се поусмихвам леко, нося си цяла халба с вода до леглото, пия и се отпускам обратно в хамака на съня.
ОК, ОК, все пак ще разкажа история. Съвсем накратко. Тъкмо се прибирам от редовен запой, поставям палтото си на закачалката, когато звънецът на входната врата звъни, ама яко. Подскачам, защото наистина имам предвид „звъни“ – звънецът ми е от старите, истинските, а не с някаква идиотска мелодийка. Та, звъни си с цялото там реално дрънчене, а аз нямам шпионка, така че директно отварям вратата. На прага явно съвсем логично според него стои Време.
- Момче – казва, гледайки ме в очите. – Абе, да ти се намира малко ракийка, а?
И внимателно, но настойчиво ме избутва, за да влезе. Ха! Отстъпвам назад, но гневът ми, напротив, прави крачка напред.
- Ама кой сте вие? Защо влизате в апартамента ми? – повишавам тон.
- Много добре знаеш кой съм! – спокойно обяснява Време, като вече шляпа с пантофите си по ламината към кухнята, неочаквано енергично за възрастта си. – Питам те дали имаш ракия. А? Имаш ли? Само 2-3 чашки, че не мога да заспя…
Това била драмата! Но…
- Е, защо тогава пиеш толкова много кафе? – неусетно минавам на „ти“ и едновременно му казвам нещо, което, нали, уж няма как да знам. Той ме стрелва с поглед, обръщайки се, та трябва да обясня. – Виждал съм, че ти носят доста кафе, такова, на гранули.
- Момче, онова е без кофеин! – хили се Време. – Пия го, защото обожавам вкуса на кафето, а не, за да не спя.
Усмихвам се.
- Водка имам, водка. Нямам ракия. Искаш ли?
- Не, не, не пия такива боклуци. Какво ли не слагат в тия водки и уискита, спирт и помия, не пия такива боклуци! – повтаря се Време, мърморейки, но ми кимва, завърта се, обикаля ме с малките си крачки по пътя си обратно към входната врата и си тръгва, както и дойде. – Айде, лека нощ!
- Лека! – казвам и затварям вратата след стареца.
Възползвам се от лекото си изтрезняване и на момента си сипвам халба вода, изпивам половината, а остатъка оставям до леглото. За душ вече наистина нямам сили, голям мърляч съм, знам, така че бързо оставам по боксерки и се стоварвам в леглото. Етаж под мен телевизорът успокоително работи.
На сутринта се будя по обичайния начин, почти не помня как стигам на работа, също не се сещам как е минал денят ми, но след всичко се прибирам само, за да заваря онази жена да залепва некролог на входа на блока. Истинското име на покойника няма да ви е интересно, а и вече знаете кой е, нали?
Тя ме поглежда въпросително.
- Моите съболезнования! – казвам с равен тон.
- Благодаря – кимва тя. – Отиде си без време.
