Мислех, че вече съм прекалено пиян, когато седнах в бара и, съвсем логично за мен, халюцинирам. Защото към масата ми се приближи сервитьорът-филмово клише: с бялата риза, черен панталон, незапомнящо се лице, кърпа през единия лакът и тефтер в ръката.
- Добървечеркаквощежелаете?
- Моля?
- Добър вечер. Какво ще желаете?
- Ами…
Тя се появява до мен и ме допълва внимателно:
- Две големи Finlandia. И една сода с лимон.
Поглеждам я. Тя съблича палтото си и го поставя на близката закачалка. Сервитьорът се отдалечава от масата.
- Как се появи тук? – питам.
- Аз винаги идвам при теб, когато трябва.
- Така е.
Тя съблича палтото си отново. Как го прави два пъти – нямам никаква идея, но го виждам достатъчно ясно. На закачалката вече трябва да има поне две нейни палта, поглеждам, но си е едно. Кимам за наздраве и отпивам. Нямам никаква идея кога нашият човек се е върнал и е донесъл чашите.
Идилия. Опушеният бар пулсира с някаква декемврийска предколедна трескавост, но ние успяваме да се изолираме от всичко това. Тя ми разказва за главоболието и безсънието си, а аз на нея – за едно пътуване до Париж, в което щях да се изгубя.
- Как?
- Е, как… Дадоха ми един адрес, трябваше да ида на гости на приятел, но се обърках, влязох в грешен апартамент, той беше отворен, представяш ли си. И там стана мазало, едно семейство ми крещи на френски, аз им ръкомахам… През това време ти не си могла да спиш.
- Да, защото нямам покой със себе си.
- Най-интересните хора, които познавам, нямат покой със себе си.
- Така е, но това не пречи да ме боли глава, вече това е нормалното ми състояние.
Сервитьорът оглежда масите. Аз оглеждам чашата й. Чашите винаги се оглеждат за мен, не знам защо така става, някакво необяснимо привличане се получава.
„Evidence” на Faith No More звучи някъде отдолу, от пода, под краката ни, под кожата ни, под душите ни. Светлината е доста мълчалива, червеникава.
- И тази нощ няма да спя, казва.
- Вероятно и аз.
- Може да не спим заедно.
Нощта навън е толкова гъста, че е притиснала вратите и няма как да се излезе или влезе. Заложници сме на водката и това място. Усмихваме се.
Време е за следващата Finlandia. Оглеждам се за ретро сервитьора, но него го няма. И барманът отсъства. Поизправям се. Повечето сепарета май са празни, но не мога да съм сигурен заради светлината.
- Пак със сода и лимон, нали?
- Да.
Изправям се с леко поклащане, но уверено отивам към бара. Но и там няма никого. Приближавам се и надничам в стаичката за персонала. Тогава виждам бармана и сервитьора, само двамата, които в пълно мълчание настъргват кашкавал. До тях има купа с нарязани гъби, няколко доматени соса и готови теста за пица.
- Какво става тука, бе?
- Махни го оттук! – изсъсква барманът.
- Господине, барът затваря в 11 сутринта, нали ви предупредихме.
- Че сега колко е часът?
- Без петнайсет.
- Ама навън е нощ, бе!
- Не, господине, почти обяд е. Извинете за неудобството, но, моля ви, нека оправим сметката, ако сте приключили с госпожицата и ще ви изпратя до изхода. След малко имаме детско парти тук.
- Какво имате?
- Рожден ден. На момченце, прави 9 години. Много извинете, че…
Отдалечавам се, докато барманът продължава да стърже кашкавал. Музиката е спряла и в основната зала. Тя ме чака.
- Май ще трябва да тръгваме, казвам.
- Добре.
Изправя се. Подавам й палтото. Сервитьорът с бялата ризка търпеливо ни чака.
- Лека вечер, пак заповядайте.
Отваряме входната непрозрачна врата и слънцето ни удря по един звучен шамар. Аз я прегръщам, тя се усмихва. И почти се сблъскваме с едно малко момиче с нейната усмивка и момче с моите очи. Децата на онова френско семейство. Отиват на рождения ден.
(Той) – Достатъчно тъмно ли беше там?
