Джон изобщо не се казваше Джон, но всички така го наричаха от ебем-ти-колко време. Това „ ебем-ти-колко време“ той нямаше право да си го помисля дори, защото не е редно, не е прието един истински комунист да използУва такъв неприличен език.
- Готов ли сте, другарю, да служите на родината си, да градите в името на Партията?
- Готов съм! – без съмнение в гласа си каза Джон, за когото ако разберяха, че е наричан именно така от приятелите си, щеше да бъде депортиран към някъде си.
- Подпишете се тук.
Подписа се – къде ще ходи – и излезе след сдържано сбогуване (тук нямаше тройното целуване по бузите). По пътя към дома си Джон си мислеше. Какво направих, ще вземат сега да проверят семейството ми, ще ми вземат детенцето, ще ме пратят я в Белене, я в Чернене, на лошо място ще ме пратят, ах, горкият аз, ах…
Другари и другарки, все още бучеше глухо в главата на Джон, събрали сме се днес тук, за да отличим един наш другар, един трудовак, един верен на Партията и на Народна Република България човек. Той е… (И казват името на Джон, ама истинското) Ела при нас, моето момче! КомунизЪма трябва да го строим с подръчни средства! И да помним, другари, че всяка изгубена минута струва 0.05 стотинки! Нали така, другарю? И той кимаше ли кимаше, ухилен като презряла ряпа. Браво, браво! Бра-во! Колеги, ура! Ууурааа! Аз ви обещавам, другари, колеги, приятели, аз ви обещавам да намалим стойността на един човеколеглохраноден с 0.02 стотинки! Ура за другаря пак-неговото-истинско-име! Ура за хотелите! Ура за партията! Ура за…
Само той в кабинета на прекия си началник видя няколкото неясни документа, които трябваше да подпише бързо, какво-има-да-им-четеш-бе-другарю. И готов ли е, а, ама сега да каже, за какво, пита Джон, ти кажи готов ли си, ние, другарю, приятелю, друже, ние ще се погрижим за всичко останало.
Подписа и си излезе. Така започна последният ден на Джон като обикновен отговорник по хигиенизацията на Първия Народен Хотел след възстановяването на държавата през 3086 година.
