Иглата стърже по грамофонната плоча. Докато седим на пейката до реката, всичко е наред. Всички са надрусани до безсмъртие, но мен не ме хваща.
- Все нещо ще се случи, спокойно.
Не съм спокоен. Въздухът трепери и от време на време се появяват искри. От тях палим цигари. Техният дим ни скрива от минувачите. Реката шуми. Плочата стърже.
- Хайде, хайде да вземем още малко.
- Не, трябва да тръгваме.
- Последно. И ставаме.
Смъркаме нощта на нестройни линии. Аз им се усмихвам – “Всичко е наред, enjoy the ride, аз ще се справя…”. Изправят се един по един и тръгват, без да си кажат и дума. Аз тръгвам след тях, естествено. Ще е малко странно, когато всички освен мен са във филм, който няма да мога да усетя и разбера, но нямам против. В това нещо винаги сме заедно.
Има един бар, който не е точно в този град, не точно в тази реалност, но май сме се запътили натам. На крачка-две са пред мен, но едва различавам кой кой е по силуетите. По-бързо. По-внимателно. Оправям яката на сакото си. Тъмнината около нас става с една идея по-гъста. И все пак знам, че сме сами. Това не ме притеснява.
- Влизаме.
Не можем да влезем където и да било, защото клубът е на поне 5 минути от настоящото ни местоположение. Онази игра продължава да гали и наранява плочата. Някой от тях се обръща към мен. Опитвам да не изоставам, да забързам крачка.
И тогава.
Разбирам.
Че седя.
На пейката.
