Коя нощ е нежна? Новогодишната, много ясно. Нощта преди последната година според маите. Истерията навън се изразява в…
- Весело празнуване довечера! Предай най-искрените ни комплименти на Ели и се надявам скоро да изпълните обещаната визита при нас!
Кимвам сдържано, с усмивка. Отговарям подобаващо на пожеланията. Д-р Дайвър е със сиво палто, дълго малко над коленете, вероятно от Capasca. Панталоните му са тесни, с цвят каки, а обувките – кожени боти без връзки или цип. Съпругата на доктора, Никол, е облечена в късо палто с пухкава яка, вероятно Mango, твърде тънко за настоящата температура (около -5 по Целзий). Дългата й пола с някакъв неопределен флорален мотив се спуска върху ботуши, които вероятно са над коленете й, а токовете не са високи. Шапката на Никол си е произведение ако не на изкуството, то на някой дизайнер на дрехи, чиито изработки красят знаменитите глави на популярни личности.
И двамата, разбира се, вече са се обърнали и вървят с бавна, но уверена походка по заледената пътека до денонощния магазин. А аз излязох тъкмо оттам, когато се видяхме случайно. Беше малко неловко, защото неколкократно и любезно отказвах покана за техни партита, а току що бях анонсиран за поредното. И то точно в новогодишната нощ. Обещахме си да се чуем скоро, не знам защо го правя това, никой на никого не се обажда, никой никому нищо не казва, защото иначе всички стават тъжни, не съм го измислил аз това. Но все пак реагирах според етикета, а сега вече се взирам в нищото, защото семейство Дайвър отдавна са потънали в предпразничната мъгла. Обръщам се, старая се да балансирам найлоновата торба с покупките. Вървя в противоположна на тяхната посока. Към дома. Хора хвърлят бомбички от терасите си. Други хора изстрелват съвсем не безопасни ракети в междублоковото пространство. Вървя по улица, която е покрита с подъл лед, а гръмовете се сипят наоколо. Бойно поле на празник.
Отключвам вратата на блока, а след секунди в асансьора – и тази на апартамента.
- Знаеш ли кого видях току що – започвам директно. – Дик и жена му, канят ни на някакво парти. Щяло да бъде с обичайните заподозрени, там, знаеш, известните писатели, актьори, музиканти…
- Отказа му, нали? – подава се Ели от хола.
- Да, да – казвам разсеяно. – Те са едни много мили хора.
- Направих ти кафе, на масата е.
- Благодаря ти.
Събувам се, размотавам огромния плетен шал, махам развлечената шапка, окачвам двуредното палто на закачалката. Влизам.
- Тази година си отива.
- Отива си, да. По-бързо да си отива, не ни трябва вече точно тази година.
- Не ни трябва – съгласявам се съвсем искрено.
Ели става и носи и своето кафе. Правя й място на дивана.
- А, само да те питам: наистина ли срещна Дик и Никол или сега си го измисли това?
Усмихвам се.
- Има ли значение всъщност?
Получавам усмивка в отговор. Остават няколко часа до края на 2011.
