Оригами

Картата беше станала на гъз в чантата му. Извади я ненужно внимателно. В гънките й беше целият град, където той щеше да си разхожда обувките през следващата седмица. Виена. Нощна Виена, както е в момента, каза си той, натъпка обратно в чантата ненужната карта и тръгна. Отправна точка той си нямаше, ала така му се искаше да влезе в атмосферата и пулса на града – да пие хубаво кафе на някое спокойно място, да поседи на топъл площад, че дори и да нахрани някой и друг нощен гълъб (специална порода, не ядат хора). 

Това, естествено, се случваше в края на лятото. Улиците бяха нароени с туристи, които бяха толкова широко усмихнати, че Рей се почувства никак не на място. Бързо влезе в първия появил се от нищото бар. Почти празен. Почти истински. Почти заспалият барман му зададе въпроса с очи, Рей попита дали случайно нямат вино от глухарчета, оказа се, че има, поръча си греяно въпреки температурата навън. Ето, зад огледалните стъкла нощта се движеше под и около хорските крака. Те сочеха всичко, бяха шумни, екзалтирани, неуморни. Правеха една паяжина, разгъваха своите карти, питаха местните за посоки. Жужаха в лятната нощ. Рей си сипа в чаша от горещата кана, която вече стоеше пред него. Отпи. Устната му кухина прие спираловидното движение на течността, взе си от топлината й. Барманът беше изчезнал някъде. Рей се поколеба за секунди, но се протегна към раницата си, която кротко дремеше на пода, отвори я и отново извади картата. Смачканата хартия беше сравнително чиста и изобщо не се съпротивляваше на действията на Рей. Той се опита да види какво се случва въпреки мъждивата светлина. Дали да не си направи маршрут, който да следва през идните дни? Или поне някакъв план? Усмихна се. Още няколко глътки вино. 

Знаете, че неделните вечеро-нощи във Виена носят някакви си там градски аромати, които не могат да бъдат описани на хартия. Затова Рей не се и опитваше да категоризира нищо. Почти прикритата му усмивка си висеше на лицето му, докато хората зад стъклата продължиха да не бързат, но да стават все повече и повече. Това вино. Барът беше станал още по-тъмен. Някаква жена стана от масата в дъното, изправяйки се с някаква хищническа грация, с едно движение се озова в шлифера си, остави пари на масата и се запъти към Рей. А всъщност към изхода. А всъщност към виенската нощ. Рей въздъхна тихо и пи още вино, а после и още малко. Погледна неразличимата вече в тъмнината карта в ръката си. Постави я на пода. Стъпи върху нея. И всички гънки се изправиха.

Нежна е нощта

Коя нощ е нежна? Новогодишната, много ясно. Нощта преди последната година според маите. Истерията навън се изразява в…

- Весело празнуване довечера! Предай най-искрените ни комплименти на Ели и се надявам скоро да изпълните обещаната визита при нас!

Кимвам сдържано, с усмивка. Отговарям подобаващо на пожеланията. Д-р Дайвър е със сиво палто, дълго малко над коленете, вероятно от Capasca. Панталоните му са тесни, с цвят каки, а обувките – кожени боти без връзки или цип. Съпругата на доктора, Никол, е облечена в късо палто с пухкава яка, вероятно Mango, твърде тънко за настоящата температура (около -5 по Целзий). Дългата й пола с някакъв неопределен флорален мотив се спуска върху ботуши, които вероятно са над коленете й, а токовете не са високи. Шапката на Никол си е произведение ако не на изкуството, то на някой дизайнер на дрехи, чиито изработки красят знаменитите глави на популярни личности.

И двамата, разбира се, вече са се обърнали и вървят с бавна, но уверена походка по заледената пътека до денонощния магазин. А аз излязох тъкмо оттам, когато се видяхме случайно. Беше малко неловко, защото неколкократно и любезно отказвах покана за техни партита, а току що бях анонсиран за поредното. И то точно в новогодишната нощ. Обещахме си да се чуем скоро, не знам защо го правя това, никой на никого не се обажда, никой никому нищо не казва, защото иначе всички стават тъжни, не съм го измислил аз това. Но все пак реагирах според етикета, а сега вече се взирам в нищото, защото семейство Дайвър отдавна са потънали в предпразничната мъгла. Обръщам се, старая се да балансирам найлоновата торба с покупките. Вървя в противоположна на тяхната посока. Към дома. Хора хвърлят бомбички от терасите си. Други хора изстрелват съвсем не безопасни ракети в междублоковото пространство. Вървя по улица, която е покрита с подъл лед, а гръмовете се сипят наоколо. Бойно поле на празник.

Отключвам вратата на блока, а след секунди в асансьора – и тази на апартамента.

- Знаеш ли кого видях току що – започвам директно. – Дик и жена му, канят ни на някакво парти. Щяло да бъде с обичайните заподозрени, там, знаеш, известните писатели, актьори, музиканти…

- Отказа му, нали? – подава се Ели от хола.

- Да, да – казвам разсеяно. – Те са едни много мили хора.

- Направих ти кафе, на масата е.

- Благодаря ти.

Събувам се, размотавам огромния плетен шал, махам развлечената шапка, окачвам двуредното палто на закачалката. Влизам.

- Тази година си отива.

- Отива си, да. По-бързо да си отива, не ни трябва вече точно тази година.

- Не ни трябва – съгласявам се съвсем искрено.

Ели става и носи и своето кафе. Правя й място на дивана.

- А, само да те питам: наистина ли срещна Дик и Никол или сега си го измисли това?

Усмихвам се.

- Има ли значение всъщност?

Получавам усмивка в отговор. Остават няколко часа до края на 2011.

Evidence

Мислех, че вече съм прекалено пиян, когато седнах в бара и, съвсем логично за мен, халюцинирам. Защото към масата ми се приближи сервитьорът-филмово клише: с бялата риза, черен панталон, незапомнящо се лице, кърпа през единия лакът и тефтер в ръката.

- Добървечеркаквощежелаете?

- Моля?

- Добър вечер. Какво ще желаете?

- Ами…

Тя се появява до мен и ме допълва внимателно:

- Две големи Finlandia. И една сода с лимон.

Поглеждам я. Тя съблича палтото си и го поставя на близката закачалка. Сервитьорът се отдалечава от масата.

- Как се появи тук? – питам.

- Аз винаги идвам при теб, когато трябва.

- Така е.

Тя съблича палтото си отново. Как го прави два пъти – нямам никаква идея, но го виждам достатъчно ясно. На закачалката вече трябва да има поне две нейни палта, поглеждам, но си е едно. Кимам за наздраве и отпивам. Нямам никаква идея кога нашият човек се е върнал и е донесъл чашите.

Идилия. Опушеният бар пулсира с някаква декемврийска предколедна трескавост, но ние успяваме да се изолираме от всичко това. Тя ми разказва за главоболието и безсънието си, а аз на нея – за едно пътуване до Париж, в което щях да се изгубя.

- Как?

- Е, как… Дадоха ми един адрес, трябваше да ида на гости на приятел, но се обърках, влязох в грешен апартамент, той беше отворен, представяш ли си. И там стана мазало, едно семейство ми крещи на френски, аз им ръкомахам… През това време ти не си могла да спиш.

- Да, защото нямам покой със себе си.

- Най-интересните хора, които познавам, нямат покой със себе си.

- Така е, но това не пречи да ме боли глава, вече това е нормалното ми състояние.

Сервитьорът оглежда масите. Аз оглеждам чашата й. Чашите винаги се оглеждат за мен, не знам защо така става, някакво необяснимо привличане се получава.

„Evidence” на Faith No More звучи някъде отдолу, от пода, под краката ни, под кожата ни, под душите ни. Светлината е доста мълчалива, червеникава.

- И тази нощ няма да спя, казва.

- Вероятно и аз.

- Може да не спим заедно.

Нощта навън е толкова гъста, че е притиснала вратите и няма как да се излезе или влезе. Заложници сме на водката и това място. Усмихваме се.

Време е за следващата Finlandia. Оглеждам се за ретро сервитьора, но него го няма. И барманът отсъства. Поизправям се. Повечето сепарета май са празни, но не мога да съм сигурен заради светлината.

- Пак със сода и лимон, нали?

- Да.

Изправям се с леко поклащане, но уверено отивам към бара. Но и там няма никого. Приближавам се и надничам в стаичката за персонала. Тогава виждам бармана и сервитьора, само двамата, които в пълно мълчание настъргват кашкавал. До тях има купа с нарязани гъби, няколко доматени соса и готови теста за пица.

- Какво става тука, бе?

- Махни го оттук! – изсъсква барманът.

- Господине, барът затваря в 11 сутринта, нали ви предупредихме.

- Че сега колко е часът?

- Без петнайсет.

- Ама навън е нощ, бе!

- Не, господине, почти обяд е. Извинете за неудобството, но, моля ви, нека оправим сметката, ако сте приключили с госпожицата и ще ви изпратя до изхода. След малко имаме детско парти тук.

- Какво имате?

- Рожден ден. На момченце, прави 9 години. Много извинете, че…

Отдалечавам се, докато барманът продължава да стърже кашкавал. Музиката е спряла и в основната зала. Тя ме чака.

- Май ще трябва да тръгваме, казвам.

- Добре.

Изправя се. Подавам й палтото. Сервитьорът с бялата ризка търпеливо ни чака.

- Лека вечер, пак заповядайте.

Отваряме входната непрозрачна врата и слънцето ни удря по един звучен шамар. Аз я прегръщам, тя се усмихва. И почти се сблъскваме с едно малко момиче с нейната усмивка и момче с моите очи. Децата на онова френско семейство. Отиват на рождения ден.

Sisters of night

Момичета, момичета, къде отивате? 

А момичетата, в надиплени вечерни рокли се сливаха с нощта. Но наистина се сливаха, ръбовете на силуетите им потреперваха сякаш от студ и не беше сигурно кое е жена и кое – нощ. Както обикновено. 

Кафето си горчеше, червеното си беше червено. Сервитьорката се приближи до мен с очаквателен поглед, въпросителен поглед, някакъв поглед. Понечих да се усмихна, но не ми се получи. Всичко това е съвсем нормално да се случва в този момент, тъй като кафето е на ъгъла на две доста оживени улици, съживени по-точно и то от тези жени, които си нямаха ясни силуети. Мястото, където се намирам, е денонощно, ъглово и, с изключение на моето ненатрапчиво присъствие, съвсем празно. А, да, сервитьорката наблюдава телевизор с изключен звук. Поглеждам към екрана, а тя отново ме фиксира подозрително. Аз – ако ме познавате, знаете, че е съвсем логично – не казвам нищо. Кафето продължава да горчи, нощта се сгъстява зад стъклото до мен. 

Момичета, къде, питам, ви водят краката ви, покачени на тънките токчета? Къде ярките, но стилни червила по устните ви избледняват? Къде късите ви палта се разтичат като моето кафе в разстоянието между две светли петна от уличните лампи? Момичета, къде отивате, когато аз съм тук и пия изтрезвително кафе в най-тъмния час на душата (както казва Фицджералд, не съм го измислил аз това, жалко). 

Телевизорът продължава да мълчи. Аз се обвивам с дима на цигара, а серитьорката започва да почиства пода наоколо. Подканващо. Глътка. Дръпване. Още малко дим. По-чист под до мен. Оставям парите на масата с бакшиш, през това време тя се облича. Ритуал като всяка друга нощ. Гаси лампите и всичко освен звездите, които обаче не виждаме, така че не се броят. И докато излизаме, почти допрели рамене, аз чувам токчетата на обувките й. Момичета, момичета, и тя ли е от вас? Ето, протяга крак след крак след крак, чувам я как си отива, силуетът й се плисва настрани по контурите си. Всичко ми взехте, момичета, всичко без нощта.

Призракът порасна

(Майка) – Моля те, вземи да си измиеш ръцете – виж се как си се омазал! 

(Син) – Така искам. 

(Майка) – Искаш да си целият в мастило, така ли? 

(Син) – Да, мамо. Така, като ръцете ми са в мастило, мога да оставям следи навсякъде. 

После той порасна – така се случва по принцип, не знам дали знаете – изнесе се от дома си и отиде на живее в Града на мъглата, много му хареса там. През повечето време вървеше по улиците, като вдишваше света като кокаин, плетеше краката си от опиянението си от града и… 

(Мъж) – Добър вечер. 

(Жена) – Добър вечер. Отиваме ли? 

(Мъж) – Ти знаеш ли къде отиваме? 

(Жена) – Не, но ти ме водиш. 

(Мъж) – Ти как ме видя? 

(Жена) – Видях те. 

(Мъж) – Обикновено не ме виждат. 

Тръгнаха. Раменете им се докосваха. Не си казваха нищо. Мъглата полепна по косата й, докато тя го целуваше на ум.

Стая

В тъмната, тъмна стая

на светлата, светла къща

не може,

няма

и не ще да има сън.

Нощта пие от бутилката.

Клепачите й потрепват.

Клепачите й потрепват.

Клепачите й прошепват,

че аз скоро ще дойда.

И аз стоя изправен на перваза й,

с палто от кал,

със сенчест шал.

Водка без лед.

Лед без жена.

Жена без легло.

Легло без стая.

Тъмна, тъмна стая.

17 ноември

Сутринта на 17 ноември просто не дойде. Така се случи. Хората се събудиха от алармите на мобилните си телефони, казаха си „Добро утро“ с прозявки, босите им крака студено шляпаха по плочките на техните бани, зъбите им бяха измити от четките и пастите, телата им се стоплиха под горещата вода на душовете, хавлиите и халатите ги прегърнаха почти интимно, очите им и тъмните кръгове под тях се огледаха в огледалото – ето, началото на поредния работен студен ден. Но грешаха. 

Още докато излизаха от домовете си, докато завъртаха ключовете в ключалките на външните си врати и сърцата си, вече знаеха, че нещо ще се случи. Или няма да се случи. А после, докато излизаха от жилищните блокове, дъхът на зимата се сля с техните собствени като преди целувка. Те вдигнаха по-високо яките си, увиха се в шалове, потъркаха длани, сякаш за да запалят огън. Навън все още беше нощ и те го виждаха. Нищо, мислеха си, просто вече е зима, нормално е дните да са къси, нощта ще си отиде. Качваха се в автомобилите си, в таксита и автобуси, отиваха нанякъде, а нощта напротив – оставаше си полегнала на хълбок, вгледана в тях с лека усмивка на жена, която никога не са имали, но ги кани да влязат през прозореца в уютния й дом така, както тя влизаше неканена при тях. Лежеше си така, застинала в 2:00 и изобщо не помисляше да им обясни защо това се случва. А те, всички те се движеха вече в своите невъзможни за изчисляване траектории. Поглеждаха часовниците си, взимаха си закуски, влизаха в офисите си. Правеха необходимите крачки и всякакви движения, за да си внушат, че 17 ноември е обикновен ден. 

А той не е. 17 ноември е нощ. 

Нощта протяга безкрайните си крака. Нощта пие Finlandia. Нощта държи между тънките си пръсти slim-цигара. Нощта целува бавно и призрачно. Нощта е боса, с червена рокля. Нощта си има едно квадратче трева с няколко дървета и детска люлка, където се крие, докато не я виждаш. Нощта има нервен смях. Нощта те чака с широко затворени очи да долетиш. Нощта пие магически хапчета за сън, от които заспиват хората, а не тя. Нощта държи портокал в ръката си, а ти се чудиш откъде идва уханието. Нощта те пази от детайлите. Нощта идва с дъх на череши, джинджифил, индийски пръчици и пипер. Нощта се крие в десния ти джоб. Крие се. 

Хората все още бързаха за някъде, докато навън продължаваше да е 2:00. Понякога нощта увлича. Като дете, което знае, че не трябва да влиза в гората. Но нещо го преследва, то иска да се скрие. И избягва в тъмното. 

Цял ден остана нощ.

Лека вечер, лека нощ

Лека.

Тежка.

Мека.

Твърда.

Все е вечер.

Пак ще бъде.

(Тиха.

Шумна.

С черен лак.)

Все е нощ.

И пак ще бъде.

Тъмна.

Мръсна.

Светла.

Чиста.

Утрето няма

и няма да дойде.

Carpe Noctem.

Carpe Omnious.

Вървене

Иглата стърже по грамофонната плоча. Докато седим на пейката до реката, всичко е наред. Всички са надрусани до безсмъртие, но мен не ме хваща.

- Все нещо ще се случи, спокойно.

Не съм спокоен. Въздухът трепери и от време на време се появяват искри. От тях палим цигари. Техният дим ни скрива от минувачите. Реката шуми. Плочата стърже.

- Хайде, хайде да вземем още малко.

- Не, трябва да тръгваме.

- Последно. И ставаме.

Смъркаме нощта на нестройни линии. Аз им се усмихвам – “Всичко е наред, enjoy the ride, аз ще се справя…”. Изправят се един по един и тръгват, без да си кажат и дума. Аз тръгвам след тях, естествено. Ще е малко странно, когато всички освен мен са във филм, който няма да мога да усетя и разбера, но нямам против. В това нещо винаги сме заедно.

Има един бар, който не е точно в този град, не точно в тази реалност, но май сме се запътили натам. На крачка-две са пред мен, но едва различавам кой кой е по силуетите. По-бързо. По-внимателно. Оправям яката на сакото си. Тъмнината около нас става с една идея по-гъста. И все пак знам, че сме сами. Това не ме притеснява.

- Влизаме.

Не можем да влезем където и да било, защото клубът е на поне 5 минути от настоящото ни местоположение. Онази игра продължава да гали и наранява плочата. Някой от тях се обръща към мен. Опитвам да не изоставам, да забързам крачка.

И тогава.
Разбирам.
Че седя.
На пейката.