Никой никога по абсолютно никакъв начин не е успявал да настрои огледало. Аз успях. Застанах пред него, завъртях стрелките назад с няколко години и се оказах застанал пред моето тогавашно Аз. ОК, не се случи точно така, направи го съдбата, нямаше огледало (макар че това си звучеше добре) и не беше мое решение.
Моето старо Аз всъщност беше младо Аз, по-младо от мен с осем години. Беше с дълга до раменете леко оредяла коса, с десетина килограма повече от мен сега и с мускетарска брадичка. Усмихваше се по моя начин, имаше моя профил (или аз имах неговия, но вие сте на моя страна, така че ще приемем първата версия) и се обличаше като мен тогава. Не познавах момичето, с което той беше, но и той не познаваше моето момиче сега. И, много е важно да се отбележи: той не ме позна, защото никога не е бил мен, но аз бях, съответно разпознах себе си в него, него в мене си сега и всичко останало.
- Ако видиш себе си отпреди Х години, какво би се попитала? – зададох съвсем конкретен въпрос на жена ми. Да, момичето, с което беше сегашното ми Аз, е съпругата ми, която нарекох „момиче“, за да не ви занимавам с подробности, но сега реших да ви, съдете ме.
- Най-вероятно, дали е щастлива.
- И ако е щастлива, няма ли да се запиташ коя от вас е по-щастлива всъщност? И дали не си направила някой грешен избор?
Докато задавам този въпрос, моето младо Аз се приближава към нашата маса, усмихва се на жена ми, кимва ми като на стар познат и влиза в голямото огледало, което стои на половин метър от нас.
Копеленцето гадно, пак ме изигра! Ще вляза да видя къде е. И дали е щастлив.
