Риболов

- Животът е Бог. Животът е риба. Животът знае всичко. Животът не говори, а само помръдва с устни. 

Рибарят ми подава блесна. Не знам как да я поставя, затова той ми помага. Всъщност, прави абсолютно всичко необходимо и накрая просто ми тиква въдицата в ръцете. Кимвам за благодарност, но не казвам нищо. После решавам, че трябва да кажа нещо и то, естествено, се оказва глупост. 

- Като в “Аризонска мечта”, нали? 

Поглежда ме доста възмутено. 

- Защо вярваш на тия холивудски лайна? 

- Чакай сега, тоя филм не е холивудски, а… 

- Няма никакво значение, във всичко са навлезли ходивудските лайна, някакви клишета, нали разбираш. И в тебе са влезли. 

Почти се усмихвам, докато вече държа здраво въдицата. 

- И в мен ли?

- Ми, да. Виждаш романтичното в риболова и затова си тук. Иначе не би станал толкова рано. 

Тук греши. Обикновено се събуждам около 4 сутринта и започвам да пиша. Тракам като луд на една стара механична Марица 12. не е като електрическата Coronet Super 12… 

- Макар че имената им си приличат, нали? 

Поглеждам го с някакъв стъклен ужас. 

- Дишай, дишай! – смее се рибарят. – Това, че мога да чета мисли, не ми помага особено в риболова. Но се уча! – смее се тихо и рязко засича, отпуска малко корда в аванс, после отново дърпа, нещо във водата се бори с него, но той не се колебае, не се тревожи. Успявам само да наблюдавам движенията му, докато вече изтегля от водата доста прилична риба. Не знам каква е, не разбирам. Вади я бавно, насочва улова към мен, аз се опитвам да я хвана, но тя е ужасно хлъзгава и се върти за последно, макар да осъзнава, че е късно за борба. Рибарят я държи търпеливо и достатъчно време, за да мога да я откача от куката, но аз все не успявам. Той се усмихва. Навива голяма част от кордата, оставя пръчката да се спусне бавно до земята под лакътя му и с едно движение я освобождава. Пръстите му се движат уверено. Пръстите ми тракат уверено по Марица-та. Поставя я в кофата с вода до крака си. Поставям нов лист. Рови в кутията за нова стръв. Ровя в главата си. 

- Животът е хлъзгав, не знаеш какво ще ти се изплъзне. 

Трак. Трак-трак.

Баща

- Искам желирана торта! Пък! – тропна с юмруче Джини, а двете й опашки – с панделки, естествено, като от времето на майка й – се полюшнаха с онази детска категоричност.

- Ти може и да искаш, ама не може! По цял ден само ядеш! – повиши тон баща й, размахвайки пухкавата си ръчичка, за да подсили думите си. – Не можеш ли да си измислиш какво друго да правиш? Да те заведа на кино? Да идем ли до люлките? Или…да, не искаш ли да ти взема кукла? Виж куклите ти какви са слаби, стройни!

- Аз не искам да съм стройна, искам да ям! – вече викаше момиченцето и лицето му почервеня. Хората около нея и баща й се спогледаха неловко, но се престориха, че нищо не се случва. Точно зад едната опашка на McDonald’s. – Искам един Big Tasty в меню! Ама не детско, а голямо си, като за нормални хора!

- Възрастните не са нормални хора, миличка! Т.е. не сме нормални… искам да кажа, нормални сме, ама ядем прекалено много…

- Тогава искам и аз да я прекалено много, за да порасна по бързо!

Бащата се наведе по-близо към нея.

- Това ли е? Искаш да пораснеш? Да си голяма? Като мен?

Тя най-накрая измрънка:

- Не, не като теб. Като мама.

Майка й е починала преди половин година. Майка й е била по-висока от баща й. Баща й е бил комплексиран през целия си брачен живот. Т.е. 7 години. Джини е на 5.

- Ще станеш голяма, има време! – усмихна се бащата.

- Няма време! Ами ако и аз отида на небето, като мама?

Той я хвана за малката ръка и я дръпна леко настрани. Заговори й по-тихо и убедително.

- Не, няма да отидеш. Поне не сега. Ето, аз ще те пазя.

- А защо не си пазил и мама?

- Ами… Пазих я. Но ангелите, те я харесаха много и поискаха да отиде на небето с тях. И сега, като в приказките, мама е на небето, нали разбираш? Облечена е в бяло, има си криле…

- А аз защо си нямам криле?

- Защото си жива, миличка. Знаеш ли какво, хайде все пак да си вземем по един сандвич и…

- Искам криле, не искам сандвич! Искам да съм ангел!

- Ти си ангел, Джини! Ти си моето ангелче!

- Да, ама нямам криле! Искам като мама!

Бащата замълча и за пореден път се огледа. Никой вече не забелязваше, че двамата са там. Не ги виждаха. Преструваха ли се, че ги няма?

- Мама не се ли губи в облаците, тати?

- Неее, миличка! Мама е много добре там горе. Не се губи в облаците и й е хубаво, защото… защото те са от захарен памук!

- Ихааа! Захарен памук! Искам и аз захарен памук! Или… сандвич! Или… желирана торта! Тати, нали ще ми вземеш торта?

Бащата въздъхна и погледна към касите. Беше се изпотил от усилието да стои наведен до Джини. Обърса потта от челото си с опакото на дланта си, подпря се и направи усилие да се изправи, големият му корем потрепна точно като онази мечтана желирана торта. Успя. Малката го гледаше въпросително. Той въздъхна отново. Лявата му ръка, нетолкова потната, бръкна с усилие в предния джоб на панталона му – нямаше по-голям размер от този в магазина, а и той не искаше да изглежда по-дебел, отколкото е – и извади мъничко дистанционно управление. Като по филмите малкият пластмасов предмет имаше само два бутона: ON и OFF. Насочи го към касиерите и ги изключи. Всички замръзнаха на място. Персоналът, клиентите, всички без Джини и него. До тях се оказа като в стоп кадър някаква монахиня – да, монахиня в McDonald’s – която тъкмо се запътваше към касите.

- Тати, дали тя може да говори с Бог?

Да, и тя беше забелязала монахинята.

- Ами, да, миличка, сигурно може.

Усети се, че не е трябвало да казва „сигурно“, не звучеше много убедително. На курсовете по бащинство им казваха, че трябва да защитават конкретна позиция пред децата. В случая трябваше да отстоява идеите си на агностик, но без да изисква от дъщеря си и тя да бъде такава. Но не го направи.

- Да, говори – поправи се. – Защо?

- Ами, чудя се дали би могла да говори и с мама…

Трябваше сега отново да се наведе, да се доближи до малкото същество, да я погали по рошавата главица и…

- Искам и аз да стана монахиня – каза Джини замислено, а малките й полунацупени устенца произнасяха всяка дума внимателно и като присъда.

- Монахиня ли?

- Монахиня.

- Защо точно монахиня, миличка?

- Е, не искам като порасна, някое момче да ми разбие сърцето.

Сега вече наистина се налагаше и той отново клекна до нея.

- Не се бой, малката ми. Аз винаги ще пазя сърцето ти.

- Обещаваш ли?

- Обещавам. Ето, виж.

Всички освен тях не помръдваха, естествено. Той извади от преметнатата през рамото си чанта кутия за храна – като тези, които разнасят по частните училища – отвори я и показа на Джини съдържанието. Бяха две сърца, човешки. Туптящи. Едно до друго. Бяха с общ ритъм, с общ пулс. Като едно.

- Ти и мама винаги ще сте до мен.

Родители

(Майка) – Искаше ми се да не го раждам.

(Баща) – Моля?!

(Майка) – Искаше ми се вечно да съм бременна от теб, но да не раждам. Просто цял живот да съм с онзи голям корем, като в девети месец, като преди термина. Ей така, да съм двама човека едновременно. Да усещам два пулса в тялото си, да ме сърби отвътре. Нали знаеш, да се чувствам благословена, че ще дам нов живот, че създавам.

(Баща) – Не.

(Майка) – Какво не?

(Баща) – Не знам.

(Майка) – Какво не знаеш?

(Баща) – Нищо.

(Майка) – …И да е вечно така. Ти и аз в онази мансарда. Помниш ли как всичко миришеше на дърво, а ти ставаше рано-рано, за да ни направиш палачинки? И как бяхме толкова млади, а косата ми беше дълга и безкрайна, спяхме под онази капандура и гледахме звездите като по филмите, говорехме си по цели нощи и изобщо се усмихвахме много често, нали?… Така си беше.

(Баща) – Да ти направя ли палачинки?

(Майка) – Не. Къде отиваш?

(Баща) – Имам час при доктора. Но ще се върна бързо, с колата ще ида. Да взема ли нещо от магазина на връщане?

(Майка) – Какъв доктор, нали е неделя?!

(Баща) – Моят си доктор.

(Майка) – Не ходи при него, моля те! Остани тук… Ето, ще ти сготвя нещо и… може да дават някой хубав филм, да идем на кино после. Или да се разходим в парка…

(Баща) – Навън вали.

(Майка) – Вали ли? И таз добра. Тогава къде ще ходиш? Стой тук, при мен.

(Баща) – Искаш ли да ти направя палачинки?

(Майка) – Казах ти, че не искам.

(Баща) – Имам час при доктора, трябва да отида.

(Майка) – Точно час ли?

(Баща) – Не астрономически. Но имам точен час и трябва да съм там. А ти каза, че не…

(Майка) – Да, не искам пак да идва тук. Не искам. … Добре, тръгвай. Аз ще приготвя обяд. Само вземи бяло вино, за да мога да задуша зеленчуци, когато се върнеш – да са топли, а не да стоят и да те чакат.

(Баща) – Обичам те?

(Майка) – Бяло вино, да не забравиш. … Искаше ми се да не го бях раждала.

Грейс

- Здрасти, Грейс.

- Здравей, Джон.

- Как си, Грейс?

- Добре, Джон. А ти, Джон?

- И аз съм добре, Грейс. Слушай, Грейс, може ли да те помоля за три услуги?

- Давай, Джон.

* * *

- 10 часа е, Питър!

- Добре, татко, сега си лягам!

Аз доизмивам последните съдове в кухнята, а синът ми е в стаята си. Четвъртък вечер е. Утре е на училище, а сме се разбрали да не заспива след 22:00, за да няма проблеми със ставането на сутринта. Подсушавам ръцете си, гася осветлението в кухнята и отивам да видя какво прави.

Питър атакува с малките си пръсти клавиатурата, докато на монитора героят му взривява автомобили, сгради и няколко странни същества, които стрелят по него.

- Време е, утре ще играеш пак…

- Да, татко, сега…

И докато оправям леглото му, Питър наистина запазва постигнатия прогрес в играта и гаси компютъра си. На нощното му шкафче има дебела книга – “Приложна психология”. Повдигам я въпросително пред лицето му.

- А, ами, имам да пиша проект. За другата седмица е, ама чета, за да се подготвя, ще го пиша уикенда…

Спирам да го слушам. Усмихвам се. Това е обичайно за Питър. Преди да започне да се занимава с хобитата си – а не е като да няма такива – той ще се подготви за училище, ще свърши задълженията си към дома и едва тогава ще се забавлява. Винаги е изряден. Като войник от бъдещето. Сам си създава тази дисциплина и макар че е на 11, винаги успява да ми покаже, че е достатъчно самостоятелен и няма защо да се тревожа за него.

- Добре, добре. Лягай сега. Утре ще четеш, късно е.

- Добре, татко.

И си ляга. Докато се завива, а аз се насочвам към вратата на стаята му, все пак го питам какъв е въпросният проект.

- О, много е интересен! Госпожа Ригс ни даде задача да опишем въображаем приятел. Който си има, де. Другите трябвало да си измислят. И да разкажем какъв е, как се казва, какво прави. Такива неща.

- Аха, ти имаш ли си въображаем приятел, Питър? – питам го с ръка на ключа за лампата.

- Да, татко, разказвал съм ти.

Обръщам се към него.

- Така ли?

- Да! Имах двама, но единият почина.

Питър се поизправя в леглото си. Лицето му е безизразно.

- Почина? Как така почина?

- Ами умря. Не издържа на конкуренцията.

Усмихвам се.

- Между двамата ти въображаеми приятели е имало конкуренция?

- Да, да! Караха се през цялото време.

- И единият победи? – питам, докато вече излизам от стаята му.

- Грейс победи.

Проскърцването на вратата съвпада с първите два неочаквано силни удара на сърцето ми. Гръдният ми кош потреперва, дишането и ръцете ми също.

- Грейс?… Това е… твоят приятел?

Питър се усмихва.

- Въображаем приятел, татко. Той победи Уанда, въпреки че тя изглеждаше по-силна.

Мълча. Краката ми са се залепили за ръба на килима.

- Грейс е мъж…?

- Грейс и Уанда не са нито мъже, нито жени. Но на Грейс му говоря като на момче, а Уанда беше повече като момиче.

Грейс. Грейс. Грейс.

- А как изчезна Уанда?

- Не изчезна, умря. Преди седмица Грейс ми каза, че иска да си говоря само с него. Питах го не може ли да общувам и с Уанда, а той каза, че вече няма Уанда. И наистина я нямаше. Търсих я из цялата къща. Мъртва е.

Грейс. Грейс. Грейс.

- А Грейс?

- Грейс си е добре, живее в банята. Татко…, нали нямаш против, че Грейс живее в банята?

Грейс. Зад вратата. Грейс.

Гласът ми също започва да трепери.

- Не, не, Питър, нека си живее в банята. Сега заспивай. Утре ще ми разкажеш още за Грейс, нали?

- Добре, татко. Лека нощ.

- Лека, Питър.

Затварям вратата леко, скърцането остава зад гърба ми. След няколко крачки по коридора, вдясно от мен е банята.
Отраснах в тази къща. Всяка сутрин влизах в банята, като докато затварях вратата след себе си, махвах с лявата ръка зад гърба си в посока зад вратата – като движение при скрит пас в баскетбола. Съвсем леко, но достатъчно за поздрав. Диалогът е много бърз и машинален.

- Здрасти, Грейс.

- Здравей, Джон.

- Как си, Грейс?

- Добре, Джон. А ти, Джон?

- И аз съм добре, Грейс. Слушай, Грейс, може ли да те помоля за три услуги?

- Давай, Джон.

И аз казвам трите си желания за деня.

- Добре, Джон. До после, Джон.

- Благодаря, Грейс. Чао, Грейс.

Пак движението зад гърба ми и зад вратата. Излизам назад от банята, същите стъпки, същите думи, същите действия години наред. Всяка сутрин преди училище. И Грейс ме пазеше. Изпитваха ме, когато бях подготвен. Падаха ми се лесни задачи по математика. Най-готината ми съученичка ми стана гадже. Бях го молил за всички тези неща. Грейс ги направи за мен, а аз всяка сутрин повтарях рутинния поздрав, диалога, всичко. Поне това му дължах.

Това продължи чак до края на гимназията. Грейс не се умори да ми помага. Аз не се отказах да го поздравявам. Всяка сутрин. И всичко минаваше добре, защото Грейс се грижеше за мен. Когато заминах за университета, Грейс остана тук, зад вратата на банята. Винаги, когато се прибирах, го питах как е, същите неща. Не си пожелавах вече нищо. Просто разменяхме изтърканите реплики, защото той беше стар приятел и ме чакаше да се прибера. Не беше избягал. Когато се ожених за Сара, Грейс беше тук.

- Слушай, Грейс, може ли да те помоля за три услуги?

- Давай, Джон.

- Първо, искам всичко да е наред с взаимоотношенията ни със Сара. Второ, искам скоро да имаме дете. И трето, искам да се забавлявам достатъчно.

Почти винаги, още от появата на Грейс третото желание беше да се забавлявам. Бях открил, че наистина трябва да се наслаждавам на дребните моменти и да ги ценя. Защо трябваше да си пожелавам забавление – на този въпрос не мога да отговоря.

Грейс изпълни желанията ми. Със Сара всичко беше наред, докато не й откриха рядко срещана форма на левкимия и умря. Но не преди да роди Питър. Прекрасният Питър. И, да, забавлявах се. Забавно беше всичко, когато все още бяхме тримата, когато все още Питър не разбираше какво се случва. Сара я няма от осем години.

Грейс. Грейс. Грейс.

Отварям вратата на банята, движението с лявата ръка, поздравът, Грейс е там. Добрият стар Грейс. Пристъпвам вътре, всичко е рутина.

- …за три услуги?

- Давай, Джон.

Не се колебая. Думите сами излизат от устата ми. Вече не треперя. Всичко е както преди, всичко е наред, няма за какво да се тревожа.

- Първо, искам да продължаваш да пазиш Питър. Да е здрав и щастлив. Второ, искам да успеем да се справим само двамата с всичко…

- И трето, искаш да се забавляваш.

Млъквам.

- Да, Грейс. Искам да се забавлявам. Хайде, Грейс. Искаш ли да се забавляваме заедно?

Обръщам се и поглеждам зад вратата. Там, разбира се, няма никого.

- Добре, Джон. Събуди Питър и елате.

- ОК, Грейс.

* * *

Госпожо Ригс, реших, че е по-добре аз да ви разкажа тази история. Питър би си фантазирал за някакви неща, които не са се случили. А всичко е наред. Наистина се забавляваме. Грейс изпълнява всичките ни желания. Честно казано, ние сме едно щастливо семейство. И, да, Сара и Уанда ни липсват. Малко.