“А кое е добро, Федър, и кое не е добро – трябва ли да питаме някой да ни каже тези неща?”* Снощи с дъщеря ми гледахме филм и тя ме попита кои са добрите и кои лошите. Ти кои мислиш, че са добрите, мила, питам, а тя – да, да, ясно, ама добрите убиват лошите, добрите убиват, значи те добри ли са и по какво се различават от лошите. По какво, татко? Филмът свърши, аз гледах в снежинките на телевизора, дъщеря ми гледаше мен, а някой друг сигурно е гледал дъщеря ми, вероятно ти, Федър.
Няма нищо по-страшно от това дъщеря ти да ти каже, че въздухът ухае на твоя роден град, както когато есента танцува призрачен валс със зимата и есента отстъпва, а зимата влиза първо през ноздрите ти, а тя, малката ти дъщеря, Федър, няма как да знае това, тя никога не е била там. Дългият парк покрай реката, детайлните неравности, които ти помниш като карта на детството и порастването си, там, където никога не си бил и затова никога няма да можеш да се върнеш – само да отидеш за първи път. Добро ли е това или не? Тя знае това, което аз не знам, за което аз не предполагам и което ме пази от угасване. Студ, който пълзи и танцува, циркулира в теб и мен, диша и спи вместо нас.
Дъщеря ми, Федър, тръгва към теб, сама, десетгодишна, в мъглата на един несъществуващ град, който ухае на есенна зима, който се движи с твоите крачки, който се буди сутрин и вижда с моите очи.
/* Цитатът е от “Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” на Робърт Пърсиг./
