- Спри да се молиш за сняг, Джон Смит, спри моментално или ще кажа на майка ти!
Това е то жената спрямо мъжа – на по четири години, а тя вече иска да го контролира. Джон се мръщи, защото тя никога не му вика J Bro, както той иска, или поне Джони, а го нарича с цялото му име.
- Ти си мухла! – плези й се той. Навън продължава да вали сякаш някой изтупва тонове ангелски прах, за да надруса всички и да има щастие, истинско щастие. Джони е усмихнат, Джейн не е.
- Ти пък си грозен! – врътва се тя и излиза от стаята му. В големия хол на семейство Смит (много иронично звучи The Smiths на английски, нали, ама ще го пропусна) седят неговата и нейната майка и пият кафе с малко тайно сипан вътре ликьор.
- Мамо, кога ще си ходим?
- Джейни, ние дойдохме преди пет минути, миличка! Иди си поиграй с Джони!
- Не искам!
- Хайде, де, нали толкова искаше да се видиш с Джони! Иди там, а пък мама тук ще си поговори с леля Мери и после ще ви викнем, като стане време за тортата!
- Искам сега да стане време!
Призрачен хаос гали къщата, стените мълчат от всичките им страни – пазят тишина за камерната сцена помежду им. Най-дългата зима в историята на човечеството. Ето че дойде моментът, малките ми, ето че дойде Ерата на белотата.
- Да, и аз искам! – Джони се е присъединил незабелязано към разговора и гледа майка си с големите си дървесни очи. А тя е извърнала поглед към прозореца, зад който, както вече разбрахте, се гонят абсурдно големи снежинки. Бесни траектории, миниатюрни лавини във въздуха.
- Джони, Джейн, моля ви… – проскърцва гласът й, без тя да се обръща към тях. – След малко ще ви викнем. Идете да си играете.
- Да, мамо! – но го измърморва само Джон, малкият мъж J Bro, а не и двете деца в един глас, както го показват по филмите. „Изобщо, с толкова лъжи им пълнят главите най-вече на децата…“, мисли си майката на Джейн, чието име ние тук ще пропуснем, защото така или иначе не е важно за историята. А Мери Смит я поглежда с навлажнените си очи и й прошепва „Обичам те!“.
Джони вече е изтичал към стаята си, а Джейн е тръгнала бавно и намусено след него.
- Ти си грозен! – повтаря Джейн като езическо заклинание, докато Джон залепва нослето си о стъклото на големия прозорец. Той не я чува. Мантрата-молитва циркулира из съзнанието му. Като онази приспивна песен на Паланюк, само че тук не убива, а затрупва всичко. Не е спирало да вали от тридесет и пет денонощия. Някой горе иска да почисти света. Някой горе иска да постави бял лист за ново начало. Джон продължава беззвучно да помръдва устни, а Джейн гледа гърба му. С майка й едва са дошли, а живеят на пресечка от тук. Цели квартали се евакуират. Изходите на града са в километрични задръствания, вият се като опашки на гладни змии и заплашват да опашат самите квартали, да навлязат в тях, да прободат белотата им, да ги пронижат с леденото си и истерично жило.
- Джон Смит?… Хей, Джони?
Той не отклонява поглед от бялото зад стъклото, но казва тихичко:
- Да?
- Мислиш ли, че бащите ни ще се върнат?
А навън снегът започва да жужи, носен от ядосан вятър. Ударите по прозореца стават неритмични, но настоятелни. Който и да е ядосан там някъде, явно вече вади усмихнатата истерия наяве. Стените вибрират. Отвъд уюта на стъклото всяко движение е с друга честота, всеки шум е в симбиоза с предишния и следващия. Чиста логика, студена подреденост. Носът на Джон се отдалечава с няколко сантиметра назад и той обръща глава към нея.
- Да, ще дойдат! Татко обеща, че ще се върне за мен! – и кимва, за да убеди нея и себе си в правотата на своите думи.
Джейн прави една-две-три крачки към него. Майка й тихо хлипа от хола. А тя го прегръща и целува по очите. „Помоли се отново, Джон! Помоли се вместо мен!“
