- Викайте ми Ковалски.
- ОК – измърмори с прикрито недоумение момчето, незацепвайки защо изобщо трябваше да нарича някак шофьора. А тя седна на задната седлка и затвориха вратите в синхрон като след много репетиране. И двамата изглеждаха толкова изненадани от самопредставянето на таксиджията, че мълчаха и нервно гледаха пред себе си.
- Покока? – сепна ги шофьорът, докато потегляше с отработени, но лишени от досада движения.
- А, извинете, към ЖП гара…, моля! – усмихна се момчето, зад него се усмихна и тя. Само Ковалски не се усмихна, а каза:
- Коланите.
Вероятно те сега си мислеха как той ще се окаже поредният състезател. Закопчаха коланите си отново в синхрон. Явно нямаха желание да протестират. И багаж нямаха – само нейната раница плюс по един опакован сандвич в джобовете на нейното яке, на неговото сако. Погледнаха навън почти с носталгия, но тогава Ковалски натисна газта и хората, магазините, а преди тях и табелките на улиците се размазаха. Никакъв намек за Де Ниро или Бесон. Радиото не работеше. Той се обърна към нея и тя му се усмихна. Ковалски не виждаше нищо освен пътя пред себе си, но си въобрази, че част от усмивката е подарък за него.
- На екскурзия?
„Кой все още използва думата „екскурзия“?!“, вероятно си бяха помислили те, но момчето просто отговори с добавка кимване:
- Да, нещо такова.
- Може ли малко по-бързо? – обади се и тя през твърде бялата си усмивка.
Слалом. Между автомобили и пешеходци. Ловка смяна на скорости и ленти, умела преценка, категоричност, опит… И тримата мълчаха. Двигателят ръмжеше напевно. Ковалски посегна към червения пакет цигари над таблото, усети нейния поглед с гърба си и върна ръката си на скоростния лост. Момчето видя това, но се престори, че не е забелязал. Тя не каза нищо. Точно тогава най-сетне изпуснаха зелената светлина и спряха на голямо кръстовище. Сигурно и плавно спиране, очите на Ковалски са все още насочени само напред.
- Айде, бе, отворко, дай да те видим! – от лявата страна друг таксиджия през отворения десен прозорец. Форсира на място. Ковалски изобщо на го удостоява с поглед.
- Ало, педал, на тебе…
Изстрел. Само един. През отвореното задно ляво стъкло зад гърба на Ковалски. Ако сега беше светнало зелено, щеше да е съвсем филмово. Ареналинът вече атакуваше с ентусиазъм вените на Ковалски, той погледна спътниците си (клиенти, пардон). Момчето извади сандвича от джоба си и тъкмо започна да го разопакова. А тя затвори прозореца, прибра пистолета и погледна в огледалото за задно виждане.
- Карай, Ковалски!
Да, зелено беше. Да, нарече го по име. Да, преди секунди застреля човек. Никой шофьор или пешеходец не беше обърнал внимание. „Развалено гърне“ – евентуалната диагноза на повечето за гърмежа. Втора. Трета. Четвърта. Вече не следеше знаците и светофарите. Пета. Лицето му беше безизразно, но напрегнато. Пичът до него дъвчеше внимателно, но наистина бързо сандвича си. Изяде го за около половин минута. Тя отвори чантата си – там беше, да, не в якето – и му подаде и своя. Погледна извинително Ковалски в огледалото:
- Винаги огладнява след убийство.
Продължиха да мълчат, както преди онзи светофар, онзи изстрел и тези два сандвича. Всеки гледаше право пред себе си, дори шофьорът с изключение на моментите, в които за части от секунди се ориентираше в движението. Тишината звучеше в ушите им в ритъма на пулса на всеки един от тях.
Стигнаха. ЖП гарата. Отби. Тя протегна шепа банкноти, без да ги брои, и благодари. Той поизтупа няколко трохи върху седалката на таксито, но шофьорът не каза нищо. Тя взе раницата, излязоха и затвориха вратите. Естествено, заедно. След минута Ковалски вече уверено посегна към цигарите, извади една, без да гледа, запали я с бензинова запалка. Дръпна. Задържа. И издиша бавно. После слезе от колата. Заключи. Погледна парите. Щяха да стигнат до следващото зададено място. Огледа се и направи няколко крачки встрани, после се огледа отново и дръпна отново от цигарата. Протегна ръка:
- Такси!
